Кийли едва не се разсмя на абсолютната наглост на този мъж. Току-що бе отзовал Джордж от собствения й офис.
- Джордж остава - каза равно тя, като вдигна диетичната си кола и отпи голяма глътка. Може би малко кофеин щеше да помогне. - И не сте единственият, който разполага с малко време. Отказах ви, така че може би е време да поемете по пътя си?
Лиам стисна зъби и поддържаната от него илюзия за добронамерено убеждаване, която бе носил като маска върху лицето си, избледня, оставяйки след себе си чиста арогантност и властност, отпечатани върху чертите му
- С голямо удоволствие бих приел вашия отказ, но моят върховен принц ми възложи тази мисия - изсъска й. - Запознати сме с дарбата ви, лейди Кийли. Знаем, че сте човек, способен да чете предметите и като такъв притежавате талант, който смятахме за отдавана изгубен във водите на времето. Поради тази причина и заради репутацията ви на брилянтен археолог с безукорна почтеност, за мен е чест да ви поканя в Атлантида.
Смехът секна в гърлото й, когато го погледна в очите, които сега горяха в чисто течно сребристо и я разсейваха.
- Как правите този трик с очите си? И сериозно? Атлантида? Изгубеният континент? Ти...
Внезапно осъзна първите му думи и хвърли обезпокоителен поглед към Джордж, който
гледаше с голям интерес към откачалката, обявил себе си за атлант.
- Моята дарба? Не знам за какво говорите, но изглежда сте побъркан. Атлантида, как иначе. Разбира се, нека ви запиша някъде.
Престори се, че разглежда календара, който стоеше на бюрото й, но фразата „човек, способен да чете предметите“ се завъртя в съзнанието й, докосвайки у нея нещо отдавна дълбоко заровено. Без да му обръща внимание, се усмихна сладко и съвсем неискрено на Лиам.
- Мога да вмъкна Атлантида след около две седмици, веднага след като приключа разкопките на Оз.
Мъжът дори не се усмихна.
- Не познавам този Оз, но приоритетите ви току-що се промениха.
- Вижте, ще повикам охраната на университета - подхвана тя, докато се изправяше и огледа бюрото си за нещо, което би могла да използва като оръжие, ако той станеше агресивен. Мраморният бюст на Филип Македонски щеше да послужи, но бе прекалено далече.
- Разбира се, че можете да се обадите на когото поискате - каза Лиам.
Но с движение, прекалено бързо, за да успее тя да го улови, той се наведе през бюрото и притисна някакъв предмет в ръката й, след което сключи пръстите й около него.
Всяко нейно нервно окончание регистрира мигновено неподправената старинност на гладкия камък в ръката й.
- Не! Не, ръкавиците ми... Не разбирате...
И тогава историята я обгърна. Векове на тленност я завъртяха във водовъртеж и тялото й се изви в болезнен спазъм, когато падна с вик върху бюрото си. А последното, което видя бе лицето на Лиам, излъчващо съвсем леко съжаление.
Неподготвена, изцяло и напълно неподготвена, тя изпадна в безсъзнание.
* * *
- Нуждая се от теб, мили мой - думите идваха от устните на Кийли, но гласът не беше нейният. Погледна надолу към копринената синя рокля, която носеше над сластното тяло и осъзна, че и то не бе нейно. Както често се случваше, тя бе в капана на видението - активен участник в живота на някой, който таеше силни емоции към предмета, който държеше.
Предметът. Лиам.
Спомени за офиса й се прокраднаха в съзнанието й, в тяхното съзнание, смътни, скрити зад завесата на видението. Погледна надолу към предмета и видя, че държи огромен сапфир, който блестеше така, сякаш в него се пробуждаха към живот и проблясваха цели малки вселени.
Гледката на ръце й отклони вниманието й от скъпоценния камък. Пръстени красяха всеки пръст и сребърни гривни звънтяха като камбани на китката й, докато движеше грациозните си ръце. Бледо бели ръце, които нямаха тен и не бяха белязани от безбройните ожулвания от редицата разкопки.
Ръце, които определено не бяха нейни.
Кийли огледа озарената от слънцето стая, възхитена от екзотичната й странност.
Мраморните колони във всеки един ъгъл бяха инкрустирани със скъпоценни камъни и блестящ, наподобяващ мед, метал. Легло, достатъчно голямо, за да побере десет души красеше центъра на стаята, драпирано с ефирни копринени завеси в бяло, синьо и кристално зелено. Стаята имаше и балкон, който гледаше към град от кристални и мраморни кули.
А отвъд това... купол. Те познаваха този купол. Той предпазваше Седемте острова от дълбините на океана. Седемте острова.
Атлантида.
Камъкът се изплъзна от внезапно изтръпналите й пръсти и полъх от студен въздух, подобен на шепот, се стрелна през стаята и се материализира пред нея под формата на мъж. Висок и скандално красив, мъжествената му красота зароди тръпка на страстно желание у нея. Той улови сапфира преди да падне върху мозайката, след което й го подаде. Камъкът улови лъчите и от сърцето му заблещукаха снопчета светлина.