Бавно пое дъх и се опита да предотврати реакцията си - реакция, която вече я настигаше. Тялото й се разтресе до такава степен, че едва успяваше да стои изправена, но когато Лиам се приближи към нея, за да й даде опора, тя се дръпна от него.
- Вземи и проклетия си сапфир.
Хвърли го към него и той го хвана, използвайки свръхестествените си сили, същите каквито мъжът във видението й бе демонстрирал.
- Нерей. Изглеждаш като него - повтори с горчивина в гласа. - Жалко, че не си такъв джентълмен.
Атлантът залитна назад, сякаш го бе бутнала и след това се приближи към нея.
- Нерей ли каза? Наистина си видяла Нерей? Носеше се слух, но... този спомен би трябвало да е бил вграден в камъка преди повече от осем хиляди години.
Побиха я тръпки и се опита да стигне до стола си, но той я хвана и я вдигна на ръце, а след това я положи на стария й захабен диван. Преди да успее да се възпротиви, мъжът свали якето си и го сложи на треперещите й рамене.
- Какво мога да сторя, милейди? - попита, клекнал пред нея. - Какво помага в такива ситуации? Бъдете сигурна, че ще получите искрените ми извинения, но те ще почакат, докато не подсигурим благосъстоянието ви.
Премигна, изненадана от внезапната му загриженост.
- Не знам. ами, чай. Всъщност топъл чай с много захар би ми помогнал. Джордж може. - огледа се и си спомни, че Джордж си е отишъл. - Къде отиде?
Лиам стисна устни в сурова линия.
- Побягна като уплашен заек, когато изпаднахте в безсъзнание. Помислих си, че е тръгнал да търси по-висша фигура или медицинска помощ Бях принуден да го предотвратя.
Кийли веднага се разтревожи.
- Какво си му сторил?
- Не му нанесох дълготрайна вреда, милейди. Просто си почива, а спомените му са някак си променени. Един малък талант, който притежавам - посочи с ръка той и когато тя завъртя глава в тази посока, видя Джордж да лежи на пода зад бюрото й - припаднал. Кожата му беше също толкова бяла, колкото и ризата му.
- Сигурен ли си, че е добре? Трябва да се обадим.
- Кълна се в живота и честа си, че ще повикам помощ след няколко минути.
Тя се успокои, тъй като той бе способен да възпре всякакви опити от нейна страна да потърси помощ, а и лицето на Джордж, изглежда, започваше да порозовява и да придобива по-здрав вид.
Няколко минути по-късно, когато спря да трепери достатъчно, че да мисли последователно, погледна към фактите.
- Наистина сте избрали интересен подход, за да ме накарате да ви придружа.
Той вдигна глава с такава арогантност, че Кийли заподозря, че във вените му наистина течеше кръв на върховен жрец.
- Избрана сте измежду само петима учени да бъдете допусната в Атлантида, докато се подготвим да обявим на всеослушание нашето съществуване пред света. Наистина ли трябва да ви принуждавам, д-р Макдърмът?
Остана загледана в него още няколко минути, знаейки, че няма как да му откаже. Атлантида. Кой археолог не би зарязал всичко, за да бъде един от първите, който да изучи чудесата й? Би дала всичко за такава възможност. Винаги го е правела. Да жертва приятелства и връзки, само заради тръпката от пътешествието. Вълнението, съпровождащо откритието.
Рискува работата си като не се вслуша в шефа си, за да отиде в Луперкале. Какво ли щеше да рискува за Атлантида?
Нямаше и съмнение, че наистина съществуваше. Не и след видението. Или поне е съществувала преди хиляди години. Виденията на Кийли никога не грешаха.
И все пак, увереността, че все още е там, за да бъде намерена, бе въпрос на логика и вяра. Логиката никога не е била силната й страна. Казваше й да си седне на задника и да изпрати Лиам до вратата.
Но Атлантида! Дори самата мисъл прогонваше умората от часовата разлика. Шансът, че беше повече от една трескава фантазия, мечта на всеки един археолог, историк или учен по целия свят, си струваше преследването. Знаеше, че е взела решението си в момента, в който бе видяла кристалните кули.
Дразнеше я фактът, че е готова да се даде толкова лесно, най-вече след като така я удари под кръста с номера със сапфира.
- Ще ви дам отговор след четиридесет и осем часа - каза тя решително.
Очите му светнаха развеселени.
- За съжаление, се нуждая от отговора ви в следващите четиридесет и осем секунди или ще изтрия спомените ви за тази ни среща, след което ще се заема със следващия археолог от списъка си. Мъж на има Лойд, ако не се лъжа. Може и да не притежава дарбата ви, но... -Той остави заплахата неизказана.
Кийли мигновено бе обхваната от побъркваща ярост, която изгори и последните останки от шока й. Д-р Лойд винаги бе един от първите, които правеха снизходителни коментари за нейната „женска интуиция“, най-често от първия ред в публиката, на социални срещи, където представяше важни документи.