- Милейди, надявам се, че казвате истината. Защото, ако скоро не намерим Джъстис, след това само Посейдон може да му помогне.
Докато порталът се затваряше зад него, думите на Алексий, думи които бяха светотатство, ехтяха в мрака.
- А боговете? Нека си остане между нас, не винаги може да се разчита на тях.
Глава 9
Пустошта
Използвай всичките си сетива, повтаряше забравеният глас от древното минало в съзнанието на Джъстис. Бореше се да изпълни заръката, призовавайки невероятната си воля, за да превъзмогне поражението.
Прецени състоянието си:
Зрение - безполезно след като бе погълнат от мрака на Пустошта.
Мирис - никаква ценна информация. Нищо ново - само вонята от изгнили трупове. Медният аромат се носеше във въздуха.
Слух - сумтенето и стенанията се чуваха по-силно, по-близо все повече и повече нетърпеливо. Обитателят на мрака, достигаше целта си.
Спомен за глас - подигравателен. Не, не бе такъв; привързаност и приятелство.
- И така Джъстис, просто ще си седиш там и ще мислиш за чудовището или ще му сриташ задника?
Мускулите на лицето му, отдавна неспособни на движение, оформиха нещо подобно на усмивка. Бастиян. Приятел. Брат. Дом.
Дрезгав звук излезе от гърлото му. Думите му разцепиха тишината. Проявяваше неподчинение близо до падението си.
Той беше Джъстис и се прибираше у дома.
- Ще - те - сритам - изръмжа. Докато бойните викове продължиха, нещо липсваше. Щом светлината водеше към чудовището, всичко беше наред. - Ела при мен тогава. Ела и умри.
Чудовището изръмжа, отговаряйки на предизвикателството. Груб и дрезгав шум в комбинация с мокри, наподобяващи смучене звуци. Вестители на алчност и ненаситен глад. И още по-лошо, някъде в нечленоразделните звуци се чуваха и думи; изопачени, объркани. Думи, изречени от някой, който е забравил как да говори.
- Толкова дълго, противнико. Толкова дълго чаках да се наситя с плът, кръв и страх. Предизвикай ме, умолявам те. Предизвикай ме и смъртта ти ще е по-сладка - изказа се съществото като произнесе думите накъсано.
На Джъстис му отне няколко минути да осъзнае, че съществото говори на древногръцки и да формулира отговора си. За момент, хванат в капана на мисълта и действието, Джъстис го съжали.
- Колко? От колко време си затворено тук, създание?
Последва дълга пауза, докато съществото не отвърна.
- Вече не усещам времето, човеко. По-дълго от самата реалност. Няма нищо друго освен кръв.
Преди съжалението да се превърне в съпричастност, съществото скочи и се озъби с
животинска ярост.
Джъстис реагира - тялото и умът му се задвижиха моментално благодарение на годините, прекарани в тренировки. Вдигна ръка назад и се опита да хване дръжка на меча си, като до преди малко не подозираше, че все още е прибран на гърба му.
Изглежда, че не го е лишила от оръжието му. В очите й бе толкова незначителен, че не представляваше каквато й да е заплаха. Щеше да й покаже колко много греши.
- Нека да потанцуваме, чудовище - изръмжа Джъстис с цялата сила на гласа си. - В името на Атлантида.
В следващата секунда чудовището го удари като го заби в камъните под него, а той дори не подозираше, че се намират под краката му Чудовището изобщо не тежеше. Доста смущаващо, но нападателят му изглеждаше като човек. Но не по звуците, които издаваше. Що за същество издаваше подобни звуци?
Джъстис се претърколи, за да може да си върне меча и се изправи веднага на крака. Държейки меча с две ръце, воинът тръгна напред. Грубата сила трябваше да е достатъчна, мракът обезличаваше елегантността. Определяйки разстоянието по накъсаните стенания на чудовището, мъжът направи две крачки напред и заби острието на меча в целта си, а яростта му увеличи силата на проникването.
Чудовището изкрещя и размаха тояга с големината на ствола на дърво, за да отклони острието, като удари Джъстис и може би пукна няколко от ребрата му Но те щяха да заздравеят, стига само смъртта да бъде победена. Джъстис натисна по-дълбоко, използвайки цялата си тежест в опит да промуши опонента си.
Ревящи остри викове, които изгаряха ушите на атланта като киселина, показваха, че съществото е сменило тактиката. Зловонният дъх бе единственото му предупреждение. Воинът се дръпна назад секунда преди съществото да затвори челюстта си.
Частица хумор проблесна в съзнанието му, въпреки мрака и смъртта, които обитаваха Пустошта. Сянка на мъжа, който беше преди да попадне тук.