- Придава напълно нов смисъл на израза „Не ми отхапвай главата“, нали?
Въпреки лудостта и наближаващата смърт, той се засмя.
Сякаш в отговор на забранения звук на щастието, сребристосини знаци на корпуса на меча, знаци за чието съществуване не подозираше, се появиха и заблестяха. Първо слабо, а след това силата им се увеличи, докато не образува кръг около десетина метра в диаметър, който блестеше с кристалната сила на лунната светлина.
Съществото изглежда бе изпуснало тоягата си. Защитаваше лицето си и се криеше от светлината и гледката промени нещо дълбоко в Джъстис. То бе хуманойд, може би някога дори и човек. Преди милиони години, преди мракът и лудостта да го завладеят. Мазната му мускулеста форма беше сгърчена и покрита с участъци от черупкови образувания, а единственото око, което можеше да види, бе бяло и следователно сляпо.
Светлината от меча изглежда го заслепяваше и то продължаваше да крещи, докато писъците не се превърнаха в ридания.
Джъстис не можеше да го убие. Свали меча си, който продължаваше да блести със силата на новолуние. Светеше на място, което никога не е огрявано от луна.
- От колко дълго? От колко време не си виждал светлината?
Пресипналите стенания намаляха и колебливо спряха.
- Не зная. Анубиса ме намери на бойното поле, близо до смъртта, когато моят господар Александър бе победен в Тива.
Джъстис престъпи крачка напред, силата на признанието бе по-голяма от тази на болката в ребрата му.
- Повече от две хиляди години? В Пустошта?
Дълга, потръпваща въздишка посрещна прозрението. Чакаше съществото да отговори.
- Бях смъртно ранен и тя ми предложи вечен живот. Не знаех, че ще бъда осъден за цяла вечност. Когато... отказах прегръдката й, изпълнен със страх за душата си, тя ме хвърли тук, за да се превърна в по-голямо чудовище дори и от самата нея.
Дразнещо ридание отново разтърси съществото.
- От тогава нито веднъж не съм виждал светлината. Независимо от това тя не ми позволява да умра. Само оръжие, притежавано от истински герой ще ме освободи, това гласеше проклятието й. Но нито един герой няма да се намери на това място. Ето ме тук, както ти каза, повече от две хилядолетия. Неумиращ и неспособен да намери вечния покой.
Джъстис изпитваше едновременно както съжаление, така и отвращение и даде прибързана клетва, без да знае как и дали изобщо може да я изпълни.
- Аз съм воин на Посейдон, същество, и до известна степен съм смятан за герой. Двамата с теб ще избягаме от този ад - отново вдигна меча си, но този път с намерението да го използва като сигнален огън, а не като оръжие, след което огледа ъглите на мрака, който ги заобикаляше. Когато приключи, насочи поглед към врага си. - След като ще се борим заедно, няма да те наричам „същество“. Как се казваш?
Съществото, не, човекът свали ръка и присви очи към Джъстис. Лицето му се изкриви от нещо, което приличаше на надежда.
- Името ми? Не съм имал име от толкова време. - Хвана коленете си с ръце, привеждайки се леко, и започна да се поклаща напред-назад на земята, докато Джъстис не си помисли, че отново се е поддал на лудостта.
- Ако нямаш име...
- Фарнасий - отвърна той и устата му остана отворена, сякаш е направил откритие. -Името ми бе Фарнасий. Бях пехотинец при Александър Македонски.
Джъстис наклони глава.
- Дори и след толкова години, Александър Македонски се смята за най-великия военноначалник на всички времена. Ти не си никакво същество, а истински воин. Аз съм Джъстис от Атлантида, Фарнасий. Нека заедно завземем Пустошта в името на Александър и Атлантида.
Подаде му ръка, а Фарнасий доста време я гледаше втренчено. След това гръкът посегна с измъчената си кокалеста ръка, а Джъстис внимателно я хвана и го изправи на крака.
Фарнасий си пое дълбоко въздух, след което тръсна глава и отстъпи назад, белите му очи все още изгаряха от ярката светлина на меча.
- Ароматът на кръвта ти. Все още ме привлича. Имам смътни спомени от това да съм човек и стотици като чудовище. Ами ако.
- Ти също си герой, Фарнасий. Спомни си Александър и черпи сила от неговия пример.
Командване. Да. Връщаше се при него. Той бе Джъстис от Атлантида и имаше приятели.
Братя и воини. Дом. Болката разцепи душата му, когато си спомни проклятието, което бе развалил. Истината, която най-накрая бе разкрил.
Семейство. Имаше семейство. Братя. Вен и Конлан бяха негови братя и той трябваше да се върне в Атлантида. При семейството си. И ето, че още един замъглен спомен се върна при него, проправящ си път през булото в съзнанието, също както светлината на меча разкъсваше мрака в Пустошта. Извика през смях и Фарнасий се дръпна назад от него, а светлината, излизаща от меча блестеше дори още по-силно.