- Бебето! Фарнасий, аз ще ставам чичо. Трябва да намерим начин да се измъкнем. Веднага. - Той внезапно спря да говори. Лице, нейното лице, проблесна през ума му. Кийли. Приливна вълна от нови сили премина през тялото му.
- Трябва да намеря жената, която ми е писано да срещна.
Глава 10
Атлантида
Докато последните светлини от затварящия се портал трептяха, Алексий се замисли, че групата, която току-що влезе в Атлантида, е най-странната срещана някога. Усети как дробовете му се разширяват, сякаш казвайки му, че вече може да се отпусне.
Вече бе у дома.
Богато украсената мраморна платформа, на която стъпиха бе обградена със засадени на гъсто дървета, растения и цветя, каквито бе виждал извън Атлантида единствено в Амазонската джунгла. Изящни орхидеи в невиждани цветове, се простираха на метър и половина височина, цъфнали в невероятно количество в различни нюанси на лилавото. Нюанси, които само дворцовите градинари могат да назоват.
Дървета, натрупани със симфония от цветове, преливащи от топло кафяви, до блестящо сребристи клони. Докато бе в плен, точно тези градини бяха неговото убежище. Душата му напускаше тялото му и той си представяше как върви по пътеките в дворцовите градини, и болката, която причиняваха на тялото му не го достигаше.
- С нас ли си, Алексий? - саркастичният глас на Кристоф го откъсна от спомени, които Алексий не желаеше да го навестяват отново и осъзна, че все още държеше, загърнатата само с един плат, посинена жена.
Аларик спря, лицето му бе сурово. Едната му ръка бе вдигната по посока на Бренан, който се носеше във въздуха зад него. Кристоф се усмихна на шестимата пазачи на портите, които леко се приведоха и заеха позиция, в очакване на предстоящите заповеди.
- Можете да се изправите - нареди им Аларик с тих, но излъчващ власт, глас. - Лорд Бренан временно е... обезвреден.
По-висшият от пазачите кимна на жреца.
- Както кажете. Да уведомим ли принца?
Аларик погледна в далечината и след това съвсем леко повдигна рамене.
- Принц Конлан и брат му са поели път насам. Може би сега, след като се намира в Атлантида, лорд Бренан ще дойде на себе си.
Алексий се върна две крачки назад, все още носейки Тиарнан, докато Аларик направи полукръг с ръка и прошепна под носа си древно заклинание. Бренан отвори очи и веднага зае бойна позиция като оглеждаше района за потенциална опасност.
- Атлантида? Как се озовах тук? Ксинон, човеците, жената?
Аларик внимателно престъпи между Бренан и Алексий.
- Да, намираш се Атлантида. Може би ще бъдеш така добър да ни обясниш действията си спрямо тази жена?
Бренан бавно поклати глава.
- Не знам за какво говориш. Имаше много жени между отстъпниците. Има ли някоя специална, която да изисква помощта ми?
Алексий, който се намираше зад Аларик, пристъпи напред, но все още бе на безопасно разстояние от воина. Тиарнан се свестяваше, като неспокойно се местеше в ръцете му.
- Да, може и така да се каже, Бренан. Тази, която обяви за своя и заплаши да ни убиеш, заради нея. Спомняш ли си?
Кристоф, който съвсем небрежно премяташе в ръцете си една зелена сфера от чиста енергия, погледна към Бренан.
- Спомени, моменти. Трябва да бие някакъв зверски гонг в този твой мозък, лишен от емоции. Нека да не забравяме и хората, които се опита да убиеш без видима причина. Не че съм против това. Според мен най-добрият човек е мъртвият такъв. Безмозъчни овце. Но, да, свещена мисия, бла-бла-бла. Нали?
Преди Алексий да успее да порицае Кристоф заради проявената наглост, Тиарнан отвори очи и погледна към него.
- Какво? О, да. - Пое си дълбоко въздух, като действието направи доста интересни неща с извивките й, скрити под плата и когато отново проговори гласът й бе доста спокоен, предвид ситуацията. - Би ли ме пуснал, моля? Мисля, че ми прилошава.
Алексий припряно я пусна на земята, а тя стъпи нестабилно и после клекна. Подпря се с едната си ръка на тревата, а с другата държеше оскъдното си облекло. Пое си дълбоко дъх няколко пъти и изглежда успя да успокои нервния си стомах. Когато най-сетне вдигна глава, огледа воините, които бяха образували кръг около нея, също наблюдавайки я. Бавно се изправи и отказа помощта на Алексий, който й бе подал ръка, за да я вдигне. Брадичката й се вдигаше все по-нагоре и по-нагоре, докато оглеждаше наоколо, зяпнала с отворена уста в знак на пълна възхита.