Нейният воин.
Погледна надолу към малката издялана от дърво риба, която почиваше отпред върху блузата й на сребърна верижка. Старата „Маршълтаун“ бе открила тази деликатно издялана рибка. Откакто преди три години я докосна, бе прекарала повече време, отколкото трябваше, изгубена във видения за доста порасналия си въображаем приятел: воина със синя коса, живял преди стотици години. Той бе издялал рибата, седнал край лагерен огън, смеейки се и говорейки с приятелите си. Бе затаила дъх във възхита, когато го зърна за първи път. Беше красив, толкова първично мъжествен, че гледката едва не отне дъха й.
Съдейки по коприненото чудо на разноцветната му коса, високите скули, здравия врат и широките рамене на мускулестото му тяло, той трябваше да позира за скулптура, вместо да прави такава от дърво. Чертите и мускулестите му извивки бяха така добре изразени на блещукащата светлина от огъня във видението й, докато мъжът стоеше там само по панталони с глава наведена надолу към това което дялкаше.
Дори сега, вероятно стотици години след като този лагерен огън бе угаснал, емоционалният отглас от допира му сияеше, блестеше през сетивата й като почти осезаема ласка всеки път, когато рибата се допреше до кожата й.
Без значение, че воинът й лежеше в гроба от много време. Типично в неин стил да се прояви като откачалка, която копнее за мъж, умрял преди стотици години. Но когато докоснеше издялканата фигура, тя й носеше спокойствие. И все пак, дори сега я обливаха горещи тръпки, предизвиквайки чувствени копнежи у нея, които бе смятала за също толкова мъртви, колкото и цивилизациите, които изучаваше. Копнежи за него, а не за някой жив, достижим мъж.
Винаги за него.
Погали перката на малката, странна риба и отново се почувства сякаш той е с нея. Едно от няколкото преимущества да си медиум на допира. Лицето й се изкриви в горчива усмивка. Загуби всичките си приятели, но си намери готин, мистериозен воин, който да й прави компания.
Въздъхна и за хиляден път си пожела поне да знаеше името му Както и да е! Който и да беше той, не бе негова вината, че тя е откачалка без приятели. Определено ще запази мистрията.
След като най-накрая се отърси от мечтите си, затвори вратата на офиса си и се огледа. Заобикаляха я спомени от пътуванията и разкопките й - отливки на някои от находките й и няколко скъпи за нея дарове от местното население. Разноцветна керамика и малки фигурки от дърво се бореха за пространство на рафтовете, докато по стените висяха стратиграфски рисунки в рамки, всяка от които показваше слоевете история в разкопката, която изобразяваше.
Безценните й книги изпълваха претъпканите и опасно натежали рафтове в личната й библиотека и стояха наредени до стените в нестабилни купчини. Ако се съдеше по вида на няколкото сантиметра прах върху всяка свободна повърхност, секретарката на катедрата бе последвала инструкциите на Кийли да се погрижи офисът й да остане напълно необезпокояван, докато нея я няма.
Изпусна несигурна въздишка на облекчение, тъй като най-накрая се бе завърнала на единственото място, което през последните години се доближаваше до усещането за дом. Стерилният апартамент, в който складираше няколко лични вещи никога не е бил неин дом. Бе просто място, където можеше да отиде да си вземе душ и да се преоблече. Винаги беше тук в офиса си, в класната стая или на някоя разкопка, с куфар под ръка.
Но тук бе избрала внимателно всеки един предмет. Нищо, което би могло да я обезпокои -нито дори един-единствен предмет, който би я хвърлил във водовъртежа на нечий чужди емоции - нямаше място в тази стая.
На това място най-сетне можеше да свали ръкавиците си.
Когато ги изхлузи от ръцете си и ги хвърли върху ръба на бюрото, облак прах се изстреля във въздуха и погъделичка носа й. Добре, нещата й не бяха пипани, което бе добре - дори страхотно, но след като вече се бе прибрала, идваше ред на малко почистване.
По-късно.
Отпусна се в стола си и затвори очи, позволявайки на вълните на изтощението да я погълнат. Дори и след всичките години на пътешествия така и не се научи да спи в самолети. Трябваше да бъде нащрек за нежелани докосвания. Възможността, главата й да се килне настрани, докато подремваше, бузата й да се допре до седалката, отприщвайки емоциите на хиляди ядосани, нетърпеливи, ужасени или с други думи напрегнати пасажери директно в уязвимия й мозък, бе огромна.