Отърсвайки се от спомена, осъзна, че все още държи вече даващия свободно телефон в ръка. Постави го на мястото му, докато отново оглеждаше прашния си офис. Скромно приветствие или същинско пренебрежение?
Забавно бе как едно толкова простичко нещо, като липсата на телефонни съобщения, можеше да промени цялостната гледна точка на един човек.
Телефонът работеше двустранно, припомни си като отново се пресегна към него. Имаше един човек, който винаги щеше да отвърне на обажданията й. Със свободната си ръка прокара пръст по прашния ръб на единствената поставена в рамка снимка върху бюрото й. Жената, която се усмихваше нервно срещу камерата, приличаше толкова много на Кийли. Червената й коса бе по-малко жизнена. Чертите около устните й - по-изразени. Атлетичната фигура се бе поотпуснала през годините, но тя все още бе красива жена.
Някога Кийли я смяташе за най-красивата в целия свят. Преди докторите, липсата на вяра и съмнението.
Телефонът даде свободно четири пъти, преди да се чуе познатото щракване. Нещо в телефонните линии из горите на източен Охайо винаги придаваше на сигнала странно звучене, сякаш говореше в стъклен буркан.
Или лошата връзка или отгласът от двадесет и осем годишно взаимно разочарование.
- Ало?
Кийли преглътна, след това успя да проговори, въпреки внезапно появилата се буца в гърлото й.
- Здравей, мамо.
- Кийли?
Младата жена потисна познатото нетърпение. Кой друг може да е? Родителите й не пожелаха да рискуват с втора бременност, след като Кийли бе... дефектна.
- Да, мамо. Аз съм. Как си? Как е татко?
- О, прибра ли се най-накрая от онова ужасно място? Току-що гледахме по новините, че вампирите се опитват да завземат руския трон. Жената каза нещо от сорта, че е принцеса Анастасия, която била превърната във вампир, когато семейството й било избито. Мислиш ли, че това може да е истина? Стоиш на закрито след мръкване, нали? Засадихме втора реколта с чесън и я продаваме като кексчета, макар че кой ли би искал чеснови кексчета.
Нали...?
- Мамо! - прекъсна я Кийли, като междувременно се удивляваше от факта, че майка й не си беше поела въздух нито веднъж по време на тази върволица от въпроси. - Да, мамо. У дома съм си и съм добре.
От опит знаеше, че не трябва да отговаря на всеки един въпрос, иначе разговорът никога нямаше да се върне в правилната посока.
- А ти как си? Как е артритът? Как е татко?
- Ами, добре сме, миличка. Но баща ти се притеснява за теб, още повече, че не се бяхме чували от доста време. Имаше ли проблеми свързани със. състоянието ти?
Вина, примесена с болка, се впи в Кийли. Поради някаква причина родителите й я нараняваха най-дълбоко, макар да й мислеха доброто.
Или по-скоро точно защото й мислеха доброто.
- Мамо, знаеш, че моето състояние не е болест. Просто имам способности на медиум. Когато докосвам обекти, получавам видения. Мамо, обсъждали сме го с години.
Настъпи тишина в слушалката, а след това долови тихия звук на подсмърчане, сякаш майка й се опитва да не заплаче. Отново.
Кийли се запита колко ли дъщери разбиваха сърцата на майките си само със самото си съществуване, но се опита да се отърве от мисълта, когато киселината в стомаха й се надигна нагоре със силата на циклон.
- Все още ли трябва да носиш онези ръкавици, за да избягваш какъвто и да било контакт? Виждала ли си се д-р Кунц? Казва, че ако отново опитате хипноза.
- Не, никога повече няма да отида при д-р Кунц, мамо. Той мисли, че съм луда. Отказа да ми повярва, дори и след като му дадох доказателство, като прочетох спомените от моливника, който синът му бе направил за него.
- Това не беше много възпитано, Кийли. Да си измисляш истории за бедното момче и за това как е заключвал сестра си в килера - отбеляза майка й с хладен глас.
- Не беше история и ако го беше наблюдавала отблизо, докато му разказвах видението си щеше да разбереш, че е подозирал, че синът му я тормози. Както и да е, не мога да се върна дори и да имах желанието. Д-р Кунц ме уволни като свой пациент.
Не бе знаела, че психолозите могат да правят това, да уволняват пациенти, но излизаше, че в крайна сметка могат. Като повечето хора видели „таланта“ й лично и отблизо, той не искаше да има нищо общо с нея. Може би имаше и малко ирония. Дори и психолозите я смятаха за откачалка. Вероятно не трябваше да се замисля върху това, дори и в своята самотна несигурност.
Надяваше се поне лекарят да е успял да усмири сина си.
- Може ли да говоря с татко?
- Ами, той е, хм. - гласът на майка й заглъхна. - Подремва си.