Изпълних желанието му. Верният Доян бе погребан пред гроба на персите, сякаш за да ги пази и в смъртта. После качих Халеф на коня и след като си взех и оръжията, бавно се върнахме при потока, без да подозираме, че разказът за смъртта на англичанина за щастие е бил само следствие от грешка. Искаше ми се да напуснем колкото може по-бързо това място, където в тази империя от развалини бяхме погребали толкова мъртъвци. За първоначално заплануваното пътуване до Хадрамаут вече дори не можеше и да се мисли…
Шеста глава
В Дамаск
«Здравей, Дамаск, царство на цветята, крал на благоуханията, очи на света, дарител на всички радости и враг на всички тревоги!» Така пътникът поздравява Дамаск, като застане на Кубет ан Насър, чиято джамия се издига върху Джебел ес Салехиех като наблюдателница, гледаща далеч към вътрешността на страната.
Безспорно от Кубет ан Насър се открива една от най-красивите гледки в света. Зад него се простират живописните планини на Антиливан, чиито масиви се издигат високо в небето, а пред погледа се шири превърнатата от природата в рай и възвеличаваната от мюсюлманите равнина на Дамаск. Най-близо до планината се намира Ел Гута, дългата много мили, гъсто обрасла с плодни дървета и най-прекрасни цветя равнина, напоявана и освежавана от осем рекички и поточета, седем от които са ръкави на река Барада. Зад тази градина блясва градът, наречен от арабите «Шам», превърнал се в действителна Фата Моргана за копнеещия за отмора и освежаване поклонник, идващ от пустинята.
Тук пътникът вече е на място с изключително голямо историческо значение, където легендата е пръснала цветовете си със сребърен отблясък. На север е Джебел Касиум, където според ориенталските предания Каин е убил брат си Авел. Според арабската легенда в Ел Гута се намирало дървото на познанието, под което бил извършен първородният грях, а в самия Дамаск се издига прочутата джамия на омаялите, на чието минаре Христос щял да слезе в Деня на Страшния съд, за да съди живите и умрелите. Така историята на Дамаск, както никой друг град, започва със сътворението на земята и ще завърши с нейния край, както твърдят гордите и фанатични обитатели на «Града на Барада».
Дамаск наистина е един от най-старите градове на земята, но времето на неговото основаване не може да бъде определено точно, тъй като мюсюлманската историография по-скоро е заплела, отколкото продължила нишките на традицията. В Светото писание Дамаск се споменава многократно. По онова време се е наричал още Арам Дамаск. Давид го завладял и го смятал за една от най-блестящите перли на короната си. По-късно тук са властвали асирийци, вавилонци, перси, селевкиди, римляни и араби. Когато Савел станал апостол Павел, Дамаск бил под управлението на арабите. «Стани и иди на улицата, която се нарича „Правата улица“ и попитай в къщата на Юда за един човек на име Савел от Tape; той ще се помоли да прогледнеш!» Така казал Господ на Анания. Тази улица съществува и до днес. Тя започва от Баб еш Шерки на изток и води на запад към Баб ал Яхиа, представлява важна транспортна артерия на града и се нарича все още Сук ед Джамак, правата улица.
[# Платообразен планински масив в Сирия и Ливан, дълъг около сто км. — Бел. пр.]
На около четвърт час път от града, близо до християнските гробища, се вижда една скала на мястото, където Савел бил озарен от небесно сияние и един глас му извикал: «Аз съм Исус, когото ти следваш, ще ти бъде трудно да риташ срещу ръжена!» (Деяния на апостолите 9, 5).
При ориенталската врата, хубава древноримска порта с три входа, се намира къщата на Анания, който отново прогледнал благодарение на Павел. До една зазидана порта се вижда прозорецът, през който апостолът е бил спуснат долу с един кош (също в «Деяния на апостолите», 9, 25).
Дамаск много пъти е бил завладяван и разрушаван, но той винаги се е възраждал с нова жизненост. Най-големи страдания преживял градът при нападението на Тамерлан, който през 1400 г. пуснал ордите си да върлуват в продължение на десет дни из улиците на Дамаск. След като смъртта възцарила пълна тишина над града, пожарът довършил останалото. По време на османското владичество Дамаск постепенно напълно изгубил значението си. Някогашният световен град се превърнал в провинция, седалище на губернатор паша, а всеки знае, че този вид администрация бил в състояние да превърне и най-богатата държава в света в бедняшка страна и с въвеждането на безкрайно много данъци да унищожи и най-голямото благосъстояние.
Говори се, че Дамаск е имал 200000 жители, но по-вероятно е те да са били около 50000. От тях към 30000 християни и 3000 или 5000 евреи. Никои мюсюлмани, дори и в Мека, не са така фанатични както тези в Дамаск. Все още не е отминало времето, в което Християнинът няма право да се качва на камила или кон; ако не иска да язди магаре, трябва да върви пеша. Този фанатизъм лесно води до кървави изстъпления и си е все още същият както през 1860 г., когато били изклани хиляди християни.