[# Деянията на апостолите 9,11 — Книга от Новия завет. — Бел. пр.]
[## Тамерлан — ориенталски вариант на името на Тимур — пълководец с монголски произход, създал държава със столица Самарканд; извършил много грабителски походи в Иран, Закавказието, Индия, Мала Азия и др. — Бел. пр.]
Ужасното начало било поставено в Хасбея, на западния склон на Хермон, в Деир ел Камр, южно от Бейрут и в крайбрежния град Сайда. Когато на 9 юли в споменатата година мюезинът[66] в Дамаск тъкмо викал за обедна молитва, върху християнския квартал се нахвърлила въоръжена сган, предвождала от башибозуци. Били избити всички мъже и момчета. С част от жените и момичетата се случило най-лошото, а други били отведени на пазара за роби. Губернаторът Ахмед паша спокойно наблюдавал случилото се, но един друг човек, който през целия си живот се бил борил срещу християните, сега се застъпил за християните. Това бил Абд ал Кадир, алжирски бедуин, напуснал страната си, за да се отдаде в Дамаск, на забвение. Той отворил къщата си за търсещите закрила християни и излязъл на улицата със своите алжирци, за да преведе и приюти бегълците до старата цитадела. Когато той успял да спаси там почти десет хиляди християни, бандите убийци искали да влязат в нея със сила. Той обаче се втурнал сред тях с шлем и броня и заповядал на хората си при най-малкия знак за нападение над цитаделата да запалят Дамаск от четирите му края. Заплахата подействала. Това благородство било проявено от човека, който след сключването на примирието от Кербенс неправомерно бил държан в плен от французите в продължение на пет години.
От Дамаск започва пътят на керваните за Мека, до която се стига за 45 дни. Керваните пристигат в Багдад за 30 до 40 дни, но пощенският куриер изминавал това разстояние за 12 дни, яздейки през Дромедар. Но използването на тази свръзка струвало малко скъпичко, защото за едно писмо, пренесено от куриер от Багдад до Стамбул, искали 28 марки, а за препоръчано трябвало да се платят дори 50 марки.
Като тръгнах от Багдад за Дамаск, не използвах пътя, по който минава куриерът. И имах основателни причини.
След разказаните вече случки трябваше да останем край потока още шест дни, докато Халеф се възстанови дотолкова, че да можем да се върнем в Багдад. Преди това обаче ние още веднъж много внимателно претърсихме около канала Анана, за да видим дали няма да намерим Линдси или следи от него, но не открихме абсолютно нищо. Пристигайки в Багдад, научихме от нашия домакин, че той не е виждал нито Линдси, нито пък е чувал нещо за него, затова реших да съобщя за това в английското консулство. Обещаха ми да направят разследване по най-бързия начин, което обаче, изглежда, щеше да остане без резултат, така че накрая реших да тръгна аз самият.
За това начинание нямах парични затруднения, защото в развалините до кулата бях намерил доста пари, и то без да копая в купищата развалини, а по съвсем друг начин и на друго място, където очаквах да намеря всичко друго, но не и необходимото ми богатство.
А именно, един ден, когато Халеф лежеше край потока, потънал в дълбок сън от изтощение, а аз обстойно обмислях сериозността на затрудненото положение, в което бяхме изпаднали, си спомних за думите на Марах Дуримех, които ми бе казала на сбогуване, предавайки ми амулета: «Няма да ти помогне, докато е затворен, но потрябва ли ти спасение, го отвори. Тогава Рух’и кулян ще те подкрепи, дори и да не е до теб.» Разбира се, и през ум не ми минаваше да очаквам помощ от амулета. Дълго бе висял на врата ми и не му бях обръщал никакво внимание, но сега скуката събуди любопитството ми да видя какво е съдържанието му. Развързах го, отворих го и видях вътре сгънат пергамент, съдържащ… две банкноти от Английската банка. Честно си признавам, че в този момент лицето ми бе приело наистина малко странно, но в никакъв случай не и неприятно изражение. За амулет с подобно съдържание Марах Дуримех наистина бе имала право, като казваше, че: «Няма да помогне, докато е затворен.» Но как тя, богатата кралска дъщеря, се бе сдобила с английски пари? Нямах намерение да си блъскам главата над това; такива пари във всякакви количества можеха да се намерят навсякъде по земята. Но дарителката или беше много богата, или бе изпитвала необикновено съчувствие към мен. Искаше ми се да можех да се върна в Лисан да й благодаря. Загубвайки англичанина, бях се лишил и от един много важен за мен спътник във финансово отношение; неговото «Плаща добре, well!» за мен, бедния дявол, винаги бе означавало много. Ето че за известно време тази липса щеше да бъде компенсирана, обстоятелство, което ме освобождаваше от една съвсем немалка грижа.