Халеф също много се зарадва, като го осведомих за значението на откритието си, и реших да засиля радостта му с новината, че ще отида с него при хадедихните, от една страна, заради самия него, а, от друга, заради двамата слуги на англичанина, които сигурно все още бяха там. Чувствах се морално задължен да вляза във владение на тази част от наследството на англичанина.
След като добре си починахме в Багдад, потеглихме на път, като казахме къде можем да бъдем намерени, ако случайно някой пита за нас. Тръгнахме през Самара за Текрит, а после завихме на запад към Татар, за да избегнем племената, с които преди бяхме влезли във враждебни отношения в Стъпаловидната долина, и на един ден езда от прочутите развалини на Ал Хатар срещнахме двама мъже, които ни казаха, че шаммарите се били изтеглили от обичайните си пасища на юг към Ал Деир на Ефрат, за да се предпазят от продължаващите враждебни действия на наместника на Мосул. Стигнахме дотам благополучно, без да се принуждаваме да спираме по пътя си.
Пристигането ни предизвика едновременно и радост, и скръб. Амад ал Гандур не се бе върнал. Цялото племе се безпокоило за съдбата ни, но винаги се бяха надявали, че ще се върнем здрави и читави. Сега тази надежда бе помръкнала. Смъртта на Мохамед Емин потопи в дълбока скръб цялото племе, а в почит към паметта му бе обявен траур.
Не така се чувстваше обаче Ханех, която при появата ни радостно се хвърли в ръцете на Халеф. Той беше очарован от външността й, а очарованието му се удвои, когато тя ни заведе в една шатра, за да ни покаже един малък хаджия, който се бе родил, докато нас ни бе нямало, за да поеме земния си път.
— Знаеш ли как го нарекох, сихди? — попита ме тя.
— Как?
— Носи твоето име и това на баща си — Кара Бен Халеф.
— Хубаво си направила, кралица и цвете сред жените — извика Халеф. — Синът ми ще стане герой като баща си, защото името му е по-дълго от копието на врага. Всички мъже ще го почитат, всички момичета ще го обичат, а враговете ще бягат, щом по време на бой чуят името Кара Бен Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Аббас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах!
Разбира се, шейх Малек също се зарадва, че ни вижда отново. Беше спечелил значително влияние Сред хадедихните и можеше да се очаква, че при сегашните обстоятелства съвсем скоро ще заеме мястото на вожда. В такъв случай моят малък, верен Халеф можеше да се надява, че ще се числи към шейховете на шаммарите.
Придружавани от огромна свита, посетихме всички онези места, които бяхме видели при първото си идване тук, а вечер седяхме във или пред шатрата, за да разказваме на любопитните араби преживяванията си, като Халеф никога не забравяше да подчертае, че по време на дългото ни пътуване аз непрекъснато съм се намирал под неговата закрила.
Двамата ирландци все още бяха тук. В наше отсъствие бяха станали полудиви и бяха научили достатъчно арабски, за да се разбират с домакините си. Все пак обаче копнееха да се махнат оттук, а като чуха, че не могат да разчитат повече на безследно изчезналия си господар, ме помолиха отсега нататък да ги взема със себе си. Съгласих се, защото и аз имах такова намерение.
Решил бях да тръгна за Палестина, а оттам по море към Константинопол. Но преди това исках да видя Дамаск, града на Омеядите, и за да избягна всякакви евентуални неприятни за мен срещи откъм Мосул, взех решение да се прехвърля през Ефрат южно от Ел Деир и да поема в южна посока, така че да стигна до Дамаск през планината Хауран.
Но хадедихните не искаха да ме пуснат толкова скоро. Халеф най-настоятелно молеше да ме придружи до Дамаск. Не можех да не изпълня желанието му и тъй като все пак исках да му дам време да се порадва на семейството си, престоят ми продължи много по-дълго, отколкото бях възнамерявал предварително. Минаваха седмица след седмица, кратката зима настъпи и вече преваляше. Повече не ми се седеше. Тръгнахме на път.
Голяма част от племето ни съпроводи чак до Ефрат, на чийто ляв бряг се сбогувахме: Халеф за малко, а аз — завинаги. Добре запасени с всичко необходимо, се прехвърлихме през реката и скоро всички се изгубиха от погледа ни. Седмица по-късно съзряхме хълмовете на Хауран, но два дни преди това имахме среща, оказала влияние върху по-нататъшните събития.