И така, една сутрин видяхме далеч пред нас четирима души, яздещи камили, които, изглежда, се движеха в същата посока като нас. Тъй като на бедуините от Хауран не може много да се вярва, за нас щеше да е добре да имаме придружители, затова ускорихме ход, за да настигнем тези ездачи. Като ни забелязаха, те също пришпориха животните си, но въпреки това ги настигнахме. Като разбраха, че ги приближаваме, спряха и се отдръпваха настрани, за да ни пропуснат да минем покрай тях. Беше един възрастен човек с трима по-млади, пъргави придружители. Не изглеждаха много войнствени, но ръцете им бяха върху оръжията, за да ни вдъхнат респект.
— Селям! — поздравих аз, спирайки коня си. — Оставете оръжията, не сме разбойници.
— Кои сте? — попита по-възрастният.
— Трима франки от Европа, а слугата ми е миролюбив арабин.
Лицето на мъжа се разведри и за да се убеди в истинността на твърдението ми, попита на завален френски:
— От коя страна сте, господине?
— От Германия.
— Ах — каза той наивно, — това е една много миролюбива страна, чиито жители само четат книги и Пият кафе. Откъде идвате? Да не би да сте търговец като мен?
— Не. Пътувам, за да пиша след това книги за страните, които съм видял, и после хората, като пият кафе, ги четат. Идвам от Багдад и отивам в Дамаск.
— Но вместо писалки вие носите със себе си доста оръжия!
— Защото с писалките ще ми е трудно да се отбранявам от бедуините, които има опасност да срещна по пътя, по който съм тръгнал.
— Вярно е — кимна човекът, който явно не можеше да си представи писателя другояче освен с гигантско перо зад ухото, с пулт за писане върху седлото и по една огромна мастилница от двете страни на коня.
— По това време аназехите са на път към Хауран и човек трябва да е предпазлив. Искате ли да пътуваме заедно?
— С удоволствие. Вие също ли отивате в Дамаск?
— Да. Там живея. Търговец съм и всяка година се отправям на път с малък керван, за да търгувам с арабите на юг. Оттам се връщам сега.
— През източен Хауран ли ще минем, или ще се отклоним наляво към пътя за Мека?
— Кое е за предпочитане?
— Второто.
— Съгласен съм. Били ли сте вече по тези места?
— Не.
— Тогава ще ви водя. Напред!
Първоначалното недоверие на търговеца напълно изчезна. Беше прям и словоохотлив човек и скоро узнах, че носи със себе си значителна сума пари, спечелени от продажбата на стоките му. Всъщност арабите му бяха платили в натура, но той бе продал всичко изгодно.
— Оживено търгувам и със Стамбул — каза той. — Ще ходите ли там?
— Да.
— О, тогава бихте могли да занесете на брат ми едно писмо, за което ще съм ви много благодарен!
— С удоволствие. Ще ми разрешите ли да ви посетя в Дамаск, за да взема писмото?
— Елате! Брат ми Мафлей също е търговец и има много връзки. Може да ви бъде от полза.
— Мафлей ли? Хм! Вече съм чувал някъде това име!
— Къде?
— Хм, трябва да помисля… да, сетих се! В Египет срещнах сина на един стамбулски търговец. Той се казваше Исла Бен Мафлей!
— Наистина ли? Това е невероятно! Тъкмо Исла е мой племенник, синът на брат ми.
— Дано наистина е същият Исла!
— Опишете ми го!
— По-добро от всяко описание би било припомнянето, че на Нил той отново намери едно момиче, откраднато от родителите му..
— Вярно е, вярно е! Как се казва момичето?
— Зеница.
— Точно така. Къде го срещнахте? Къде ви го разказа той? Може би в Кайро?
— Не, на самото място. Знаете ли този интересен случай?
— Да. По-късно той бе дошъл при мен в Дамаск по търговски дела и ми разказа всичко. Нямало да може никога да намери годеницата си, ако не бил срещнал някой си Кара Бен Немзи, един ефенди от… ах, Аллах иллях, този ефенди също пишел неща, които после се четели! Как е името ви, господине?
— В Египет, а и навсякъде тук наистина ме наричат Кара Бен Немзи.
— Хамдулиллях, quel miracle! Вие ли сте наистина, вие самият?
— Попитайте слугата ми Хаджи Халеф, който помогна да освободим Зеница!
— Тогава, господине, още веднъж ви подавам ръка! Трябва да стисна десницата ви. Вие и хората ви ще живеете в Дамаск при мен, няма да ви пусна другаде. Домът ми е ваш, както и всичко, което притежавам!
Обхванат от искрена радост, той се здрависа и с Халеф и двамата ирландци. Последните бяха слисани от тази проява на приятелство, причината за която не можеха да схванат, но на Халеф обясних какво си бяхме говорили с търговеца на френски.
— Спомняш ли си все още Исла Бен Мафлей, Хаджи Халеф Омар?
— Да — отговори той. — Това беше младежът, чиято годеница измъкнахме от къщата на Абрахим Мамур.