— Този човек е чичо на Исла.
— Хвала на Аллах! Вече има на кого да разкажа всичко, което се случи тогава. Доброто дело не бива да умира в забрава, за него трябва да се разказва, за да продължава да живее.
— Да, разкажи ми! — помоли дамаският търговец.
Халеф се зае да описва случилото се, като използваше обичайните цветисти и високопарни изрази. Естествено бях представен като най-прочутия хеким баши на земята, самият Халеф бе най-храбрият герой в целия свят, Исла — най-добрият младеж в Стамбул, а Зеница — най-прекрасна райска хурия. Абрахам Мамур бе обрисуван като истински дявол и като цяло всъщност сме били извършили дело, за което вече се говорело из целия Ориент. Като се опитах да посмекча преувеличенията му, Халеф решително каза:
— Сихди, ти не разбираш тези неща! Знам, по-добре от теб как беше, защото тогава аз бях твоят ага с камшика от хипопотамова кожа, който се грижеше за всичко.
В това отношение ориенталците са непоправими, затова трябваше да се примиря с неизбежните обстоятелства. На дамаскеца, изглежда обаче, разказът много се хареса, Халеф се издигна в очите му, а впоследствие се разбра, че сърдечно го бе обикнал.
Стигнахме благополучно до керванския път и влязохме в предградието Меидан през «Небесната порта», където по време на хаджилъка се събира големият керван от поклонници, потеглящи към Мека. Отвътре Дамаск в никакъв случай не предлага гледката, която човек очаква да види, наблюдавайки го отдалеч. Наистина в града не липсват достопочтени сгради, но самите улици са павирани ужасно, криви и тесни са, а гледащите към улиците глинени стени на къщите без прозорци са грозни. Както в повечето ориенталски градове и тук службата на пътната и социалната полиция се изпълнява от лешояди и крастави, бездомни кучета. Изобилието от вода в околностите на града благоприятства възникването на вредни, заразни изпарения, създали лоша слава на града на Омеядите.
Християнският квартал се намира в източната част на града и започва от Портата на Томас при изходния пункт, на палмирския кервански път. И той като останалите части на града не е хубав и има цял куп развалини, разчистването на които мюсюлманите не считат за необходимо. Наблизо се намира и Лазаритският манастир, в чиято сграда през 1869 кронпринцът на Прусия разквартирува свитата си.
На юг, от другата страна на «Правата улица», се намира кварталът на евреите, а западната част на града принадлежи на мюсюлманите. Тук се намират най-хубавите сгради на града: цитаделата, великолепните покрити пазари, големият хан «Асад паша» и преди всичко джамията на Омеядите; в която за съжаление нито един християнин не може да пристъпи.
Тя е дълга 550 стъпки и 150 стъпки широка. Намира се на мястото на езически храм, разрушен от император Теодосий. На същото място Аркадий построил християнска църква, посветена на свети Йоан. Тук се намирал ковчегът, в който се съхранявала отсечената глава на Йоан Кръстител и която била намерена от завоевателя на Дамаск Халид.
Този Халид, когото мюсюлманите наричат «Божия меч», превърнал половината от Йоановата църква в джамия, странност, за която имало особена причина. Окупационната армия се състояла от две войскови части. Едната била под командването на самия Халид и се намирала пред източната порта, а другата била предвождана от хрисимия Абу Обейда и била разположена пред западната порта. Разгневен от продължителността на обсадата, Халид се заклел, че няма да пощади нито един от жителите. Накрая той успял победоносно да влезе през източната порта и заповядал клането да започне. Тогава обитателите на западната част на града побързали да сключат примирие с Абу Обейда и доброволно да му отворят западната порта на града при условие, че ще пощади хората. Той се съгласил. Двете войскови части се движели една срещу друга по «Правата улица» от противоположни посоки и се срещнали при Йоановата църква. Поради възражението на Абу Обейда Халид спрял избиването на жителите на града и се съгласил половината от църквата да остане на християните.
Така в продължение на 150 години в един и същи храм се молели християни и мюсюлмани, докато на Халид Първи не му хрумнало да присвои цялата постройка за привържениците на своята вяра. Наистина той предложил да възмезди загубата, причинена на християните, но те не повярвали на обещанието му и се противопоставили на предложението. Имало предсказание, че онзи, който посегне на Божия храм, безвъзвратно ще изпадне в умопомрачение, и всички вярвали, че халифът ще се изплаши от пророчеството. Но това не станало, нещо повече, той бил първият, който взел чука, за да натроши великолепната икона на олтара. После входът на християните бил зазидан. Църквата — вече изцяло превърната в джамия — била украсена с големи аркади от коринтски колони, мозайка и 600 полилея от масивно злато. За обновлението й били повикани около хиляда и двеста гръцки строители и художници. В Дамаск били пренесени най-красивите колони от Сирия, а преданието разказва, че осемнайсет товарни животни носели сметките, които халифът искал да провери. Уелид платил и наредил да изгорят сметките, за да превърне размера на огромните разходи във вечна тайна.