Пред миндерите бяха наредени малки ниски масички с метални табли, върху които вече имаше приготвени пълни лули и кафеени чашки. В средата на стаята обаче имаше — едва се осмелявам да го кажа, но очите ми надали се лъжеха — пиано, съвсем истинско пиано, наистина с доста напукан фурнир, но иначе, изглежда, в задоволително състояние. Много ми се искаше веднага да го отворя, но трябваше да се държа достопочтено, както подобаваше на емира Кара Бен Немзи.
Едва бяхме влезли и седнали, когато се появи хубав младеж с леген с тлеещи въглени, за да запали лулите ни, а само няколко минути след него влезе друг със сребърна кана с кафе и наля в чашите ни. Като дръпна веднъж от лулата си, домакинът отново ни поздрави с добре дошли и след като набързо изпуши тютюна си, ни помоли за разрешение да се оттегли за малко, за да поздрави близките си.
Ние продължихме да пушим и пием мълчаливо, докато той се върна и ни подкани да го последваме. Заведе ни в една според ориенталските представи много богато обзаведена стая, в която щях да живея аз, а до нея се намираше определената за Халеф. Той обеща да се погрижи и за ирландците. После слязохме с него по стълбата до партера. Там с невероятна бързина ни бе приготвена баня, както и два чифта дрехи, от червения фес до леките папуци, с които трябваше да разменим сегашните си одежди. Двама слуги ни очакваха, за да ни обслужат.
Това бе истинско ориенталско гостоприемство, чиято стойност с благодарност оцених. Щом се изкъпахме и преоблякохме, се върнахме в селямлъка като съвършено нови хора. Внимателният домакин бе заповядал да предупредят за появата ни, защото тъкмо влизахме, и той също отново дойде при нас.
— Господарю, ти достави голяма радост на близките ми — обърна се той към мен на «ти» на арабски. — Като им казах кой си, пожелаха още днес да се явят пред теб. Ще им разрешиш ли?
— С удоволствие, защото за мен ще е истинско щастие да мога да разговарям с тях.
— Ще дойдат едва следобед, защото сега са заети с приготвянето на яденето, работа, която днес не желаят да предоставят на слугите. Виждал ли си някога такива картини? — попита той после, като забеляза, че случайно наблюдавам Херкулес.
— Много са редки — отговорих аз двусмислено.
— Да. Купих ги в Стамбул и заплатих висока цена. Никой в Дамаск няма такива скъпи картини. А знаеш ли какво изобразяват?
— Не съм съвсем сигурен!
— Аз се осведомих. На първата е султан ал Кебир (Наполеон), а на втората умният емир на немзите; следва кралицата на Англия (той имаше предвид лейди Стенхоуп) с шаха на американците; до цветята е един герой (Херкулес) от Диарбекир, който убива тюлен; до него е битката при Чесме, а после превземането на Йерусалим (ставаше дума за Сагунт) от християните. Не са ли хубави?
— Изключително! А какво е това в средата на стаята?
— О, това е най-голямата скъпоценност, която притежавам. Това е чалгия,[69] която купих от един англичанин, който живееше тук, но после си замина. Да ти го покажа ли?
— Моля те!
Приближихме се до пианото и го отворихме. Над клавишите пишеше «Edward Southey, Leadenhallstreet, London», a като хвърлих поглед върху инструмента, видях, че няколко струни са се скъсали, но иначе всичко бе в задоволително състояние.
— Ще ти покажа как се прави.
Казвайки това, домакинът ни започна да блъска с юмруци по клавишите, от което ми настръхнаха косите. Аз обаче положих усилие да покажа удивлението си, а после се осведомих дали към «чалгията» няма и нещо друго.
— Англичанинът ми даде и демир иплик[70] и един чук за свирене, за да не ме болят ръцете. Ще ти го покажа.
Той излезе и скоро се върна с едно сандъче, в което имаше струни с различна дебелина и ключе за настройка. Той взе ключа и заудря с него по клавишите, така че се чуваше оглушителен шум. Добрият англичанин явно си беше направил шега, като му е обяснил по този начин употребата на ключа. Впрочем пианото беше страшно разстроено и съвсем прашасало и мръсно.
— Искаш ли да посвириш? — попита ме той. — Никой няма право да отваря чалгията, но ти си мой гост и можеш да подрънкаш!