Выбрать главу
На Бъдни вечер в полунощ вместо вода се лее вино…

— Сихди, какво е това! Нима е възможно? — извика Халеф. — Тук пее жена.

Кимнах утвърдително и продължих да слушам следващата строфа.

Не можех да отмина просто така, трябваше да вляза, за да видя дали предположението ми бе вярно. Слязох от магарето и махнах на Халеф да ме последва, а слугата остана при животните. Проправихме си път през тълпата и влязохме. Пред вратата седеше намръщен турчин с черна брада и ни изръмжа:

— Хер киши бир гуруш! (По един пиастър на човек!)

Платих входа, а после се огледах в палатката. От забитите в земята колове и закованите върху тях летви бяха направени пейки и маси съвсем според добрия немски обичай. По тези маси и пейки, плътно един до друг, седяха повече от сто араби, турци, арменци, кюрди, евреи, християни, друзи,[76] маронити,[77] башибозуци, арнаути и т. н. Пиеха шербет или кафе, пушеха или дъвчеха сладкиши и плодове. В задната част на шатрата беше «бюфетът», а до него на истински подиум седяха двама цигулари, две арфистки и една китаристка, всичките облечени в тиролски носии.

Отидох най-отпред, съвсем близо до тях, и без да питам, сбутах седналите на една пейка единайсет души, за да се наместим и ние с Халеф. Всичко това, изглежда, направи впечатление на «келнера», защото той веднага дотича и направи дълбок реверанс.

— Шербет за двама! — поръчах аз и платих пет пиастъра. Това бяха истински хотелски цени!

Междувременно песента, от която никой от присъстващите не разбираше нито дума, бе допята от китаристката докрай и когато гръмнаха бурни аплодисменти, тя я повтори още веднъж на бис, а след това тръгна да събира пари, държейки нотите в ръка. Мен тя тактично подмина, защото бяхме влезли току-що.

Следващото музикално изпълнение бе «Песен без думи», след което единият от цигуларите изчезна зад завесата. Започнаха да свирят прелюдия, а цигуларят се върна преоблечен като немски калфа с чепата тояга, скъсани ботуши, изпомачкана шапка и неизбежния вързоп на гърба. Той започна да пее с дрезгав бас:

Щом за родината да тръгна реша,

сълзите започвам да бърша,

сърцето ми силно притиска гръдта

и чувствам теглото на старостта.

Но бързо олеква ми на душата,

успявам и болката да разсея,

щом тръгнал съм към дома

с продупчена, полупразна кесия.

Това беше «Неудачникът в чужбина», цял-целеничък. И въпреки че публиката нито имаше понятие от немски калфи, нито пък разбираше дума от казаното, комикът бе възнаграден с бурни аплодисменти.

Това бяха всъщност хора от Пресниц и за да изпитам универсалността им, попитах певицата:

— Тюркю чагир-сен не шекел? (На какъв език пееш?)

— Тюркю чагир-им немчедше. (Пея на немски.) — отговори тя.

— You are consequently a german Lady? (Значи сте немкиня?)

— My natuve country is german Austria. (Родината ми е Австрия.)

— Et comme s’appelle votre ville natale? (А как се нарича родният ви град?)

— Elle est nommee Presnitz, situe au nord de la Boheme. (Казва се Пресниц и се намира в Северна Бохемия.)

— А, недалеч от саксонската граница, близо до Йохщат и Анаберг?

— Правилно! — извика тя. — Хей, но вие говорите и немски!

— Както чувате!

— Тук, в Дамаск?

— Навсякъде!

Тогава се включиха и колегите й. Радостта, че срещат тук немец, бе всеобща, а последиците бяха, от една страна, че почерпих няколко чаши шербет, а, от друга, молбата им да назова любимата си песен. Искаха да я изпеят. Казах им я и те веднага започнаха:

Когато две сърца се разделят,

които силно са се любили,

не могат вече да намерят

това, което са изгубили.

Радвах се, че отново мога да чуя тази великолепна мелодична песен, но тогава Халеф ме побутна и посочи към входа. Погледнах в указаната посока и видях един мъж, за когото през последните дни толкова често бяхме говорили, но не бях очаквал да срещна тук. Красивите, фини и все пак нехармонично съчетани черти, проницателните очи със студен поглед, тъмната сянка, която омразата, любовта, отмъщението и неудовлетвореното честолюбие хвърляха върху лицето му, ми бяха много познати, въпреки че гъстата брада, която сега мъжът носеше, можеше да ме заблуди. Това беше Дауд Аразим, както беше наредил да го наричат в къщата му край Нил, Абрахим Мамур!

Той огледа присъстващите и не можах да се скрия от погледа му. Забелязах, че той трепна, после бързо се обърна и излезе от шатрата.

вернуться

76

Друзи — сирийско племе. — Бел. пр.

вернуться

77

Маронити — сирийски християни в Ливан. — Бел. пр.