Като отворих очи, бе много тъмно, но въпреки това различих силуета на мъж, застанал близо до мен. Извадих ножа.
— Кой си ти?
Гласът ми събуди моите спътници и те веднага грабнаха оръжието си.
— Не ме ли познаваш, господарю? — прозвуча в отговор. — Аз съм един от беятите.
— Какво искаш?
— Господарю, помогни ни! Бебехът избяга!
Веднага скочих, а същото направиха и останалите.
— Бебехът ли? Кога?
— Не знам. Спяхме.
— Ах! Сто и шейсет души го пазят, а той е избягал?
— Те не са тук!
— Тези сто и шейсет души са заминали?
— Те ще се върнат отново, господарю.
— Къде са?
— Не знам.
— Къде е ханът?
— И той е с тях.
Тогава сграбчих мъжа за дрехата.
— Човече, да не сте намислили някаква подлост срещу нас? Лошо ще си изпатите!
— Пусни ме, господарю! Как бихме могли да ти сторим нещо лошо! Нали си ни гост!
— Халеф, провери колко беяти са останали тук!
Беше толкова тъмно, че мястото не можеше да се обхване с поглед. Дребният хаджия стана, за да изпълни заповедта ми.
— Тук има още четирима — обясни веднага беятът, — един има на изхода, за да го охранява. А отвъд, в другия лагер, бяхме десет души, за да пазим пленника.
— Как избяга той? Пеша ли?
— Не. Взел е коня си и някои оръжия от нашите.
— Това е доказателство, че сте много умни и внимателни пазачи. Но защо идвате при мен?
— Господарю, хвани го пак!
За малко не се изсмях колкото ми глас държи. По-наивно искане от това едва ли би могло да ми бъде поставено. Аз изобщо не му обърнах внимание и продължих да питам:
— Значи не знаете къде е отишъл ханът с другите?
— Наистина не знаем.
— Но той сигурно има някаква причина да замине?
— Има.
— И каква е тя?
— Не можем да ти кажем, господарю.
— Добре. Ще видим кой ще заповядва сега, ханът или аз… Халеф ме прекъсна, като съобщи, че наистина е забелязал само четирима беяти.
— Те са ей там и ни слушат, сихди! — каза той.
— Остави ги! Я ми кажи, Хаджи Халеф Омар, заредени ли са пистолетите?
— Виждал ли си ги някога незаредени, сихди?
— Извади ги и ако този мъж не отговори на въпроса, който ще му поставя за последен път, пусни му един куршум в главата. Разбра ли?
— Не се тревожи, сихди, вместо един ще получи два куршума! Той извади оръжието от пояса си и щракна четирите петлета. Аз отново попитах беята:
— Защо тръгна ханът?
Отговорът не се забави дори и за миг.
— За да нападне бебехите.
— Бебехите ли? Значи ме е излъгал! Каза ми, че отива при джиаф.
— Господарю, хан Хайдер Мирлам никога не лъже! Той наистина иска да отиде при джиафите, ако нападението му успее.
Сега се сетих, че той ме бе питал дали съм приятел или враг на бебехите. Той ме взе под закрилата си, като се погрижи да се чувствам спокоен.
— Във вражда ли сте с бебехите? — продължих да питам аз.
— Не ние с тях, а те с нас, господарю. Затова днес ще им отнемем стадата, килимите и оръжията. Сто и петдесет души ще се отправят с плячката по обратния път, а петдесет човека ще отидат с хана при джиафите.
— Ако бебехите му позволят — добавих аз.
Въпреки тъмнината забелязах, че той гордо вдигна глава.
— Те ли? Бебехите са страхливци! Не видя ли, че този мъж избяга от нас?
— Един от двеста!
— Но ти го хвана сам!
— Уф! При определени обстоятелства бих могъл да хвана и десет беяти. Например: ти и тези четиримата, постът там и онези деветимата в другия лагер сега сте мои пленници. Халеф, охранявай изхода. Ако някой се опита да приближи или напусне това място без разрешение, застреляй го!
Храбрият Халеф веднага изчезна към изхода. Беятът страхливо каза:
— Господарю, ти се шегуваш!
— Не се шегувам. Ханът премълча пред мен най-важното, а и ти ми го каза едва когато те принудих. Затова вие ще бъдете залог за моята сигурност. Вие, четиримата, елате насам!
Те се подчиниха на заповедта ми.
— Сложете оръжията си в краката ми! — И тъй като те се бавеха, допълних: — Чухте какво говорихме! Ако намеренията ви към нас са почтени, няма да ви се случи нищо лошо и ще си получите оръжията обратно, но ако не ми се подчините, не може да ви помогне нито някой джин, нито шейтанът!