— Защо, господарю? — попита той.
— Защото кадифето ще заглушава тоновете на пианото и музиката няма да звучи хубаво.
— Но зад завесата седят жени!
— Нали са забулени!
След продължително съвещание с гостите си той се осмели да дръпне завесата и забелязах около трийсет жени, седнали върху меки възглавници на пода. Направих всичко възможно, за да ги забавлявам, и им изпях няколко песни, чийто текст по време на пеенето, доколкото можах, импровизирах на арабски.
Като свърших, Якуб ме заведе до малкия прозорец с решетка, гледащ към «Правата улица». Долу по цялата си ширина улицата бе изпълнена със застанали глава до глава тълпа зяпачи. Какво ли си бяха помислили тези мюсюлмани, като ме бяха чули да пея! Гостите на моя домакин обаче в никакъв случай не ме смятаха за луд за това, че съм «открил тайната на моето гърло» пред тях, което никой правоверен не би направил. Но те вече бяха достатъчно просветени, за да не си развалят удоволствието с фанатични предразсъдъци, и към полунощ си тръгнаха с намерението отново да посетят този дом. Що се отнася до дамите, видях само някои от трийсетте носа и шейсетте очи, но друго нищо — нито крак, на който от потропването в такт с музиката да му бе паднал пантофът, защото и краката, и пантофите поради ориенталския начин на седене оставаха за мен невидими.
Якуб отново ме заведе до стаята ми с подчертана учтивост и се зарадва, че позволих и на сина му да ни придружи. Той съжаляваше, че помощникът му не е присъствал на вечерята.
— Щеше да му доставиш голяма радост — каза той. — Той обича музиката и е много умен. Може да говори с теб на италиански, френски и английски.
— От Дамаск ли е? — попитах аз, за да подхвана подхвърлената тема на разговор.
— Не — отговори Якуб. — От Адрианопол е и е внук на моя чичо. Името му е Афрак Бен Хулам. Още не сме го виждали. Той дойде с писмо от баща си и от брат ми Мафлей в Стамбул, за да изучи занаята на търговеца!
— Защо го нямаше тази вечер?
— Беше уморен и не се чувстваше добре — отговори Шафей. — Като се върна от празника, му казах, че е пристигнал Кара Бен Немзи и че тази вечер ще свири. Той много искаше да дойде, но беше болен и беше блед като мъртвец. Но все пак слуша музиката, защото спи близо до стаята, в която бяхме.
След като постояха малко при мен, двамата си тръгнаха и аз легнах да спя. Колко по-различно се спеше в меките постели, отколкото вън в твърдия пясък или върху влажната, излъчваща отровни изпарения земя!
Като се събудих сутринта, чух трелите на бюлбюла,[78] който седеше вън на един клон пред прозореца ми. Халеф също вече беше станал и като влязох в стаята му, той пиеше кафе и ядеше баклава. Седнах да му правя компания, а после излязохме на двора, за да изпушим по една лула край басейна. Преди това отидох да погледна как са конете. Стояха върху мрамор и слама и дъвчеха великолепни фурми. Видях, че и те, както и ние самите, нямат никакво основание да се оплакват.
При фонтана младият Шафей се приближи до нас, за да се сбогува и да ни покани да посетим пазара. Той трябваше да прекара там целия ден, защото неразположението на неговия братовчед и помощник още повече се усилило, така че трябвало да остане да пази стаята.
— Господарю, знам, че си хеким… — каза той.
— От кого научи? — прекъснах го аз.
— Тогава по Нил си помогнал на много болни. Исла ни разказа. Затова помолих помощника си да говори с теб, но той не иска. Каза, че тази болест често се проявявала при него, но след два дни отново отминавала. Ще го прегледаш ли?
— Не. Понеже той не иска, а и аз не съм истински хеким. Щом младият мъж се отдалечи, чух, че от пианото се разнесоха няколко тона. Нечия нежна ръка предпазливо докосваше клавишите, а малко след това при мен дойде чибукчията и ме помоли да се кача горе. Там беше една от дъщерите, която се приближи към мен с умолителен жест:
— Извинявай, ефенди! Много искам още веднъж да чуя песента, която вчера ти изсвири накрая.
— Ще я чуеш.
Тя седна в един ъгъл и облегна глава на стената. Започнах да свиря. Това беше прекрасната църковна песен «Тук в праха пред твоето величие лежи християнският народ». Изсвирих мелодията няколко пъти и изпях доста куплети от песента. Момичето бе затворило очи, а устните й бяха леко отворени, като че ли по-лесно да поеме в себе си свещените, тържествени звуци.
— Да ти изсвиря ли още нещо? — попитах аз накрая. Тя стана и се приближи.