Те направиха исканото от мен. Предадох оръжията им на спътниците си и инструктирах Мохамед Емин какво да прави по-нататък. После тръгнах навън по течението на потока. Там между камъните намерих застанал на пост бея, който веднага ме позна.
— Кой ти нареди да стоиш тук?
— Ханът.
— Защо?
— За да е сигурен, като се върне, че всичко е наред.
— Много добре! Иди при моите другари и им кажи, че ще се върна след малко.
— Нямам право да напускам това място.
— Ханът няма да разбере.
— Ще научи.
— Възможно е, но аз ще му кажа, че съм ти наредил.
Мъжът тръгна. Знаех, че ще бъде задържан и обезоръжен от Мохамед. Наистина не бях питал къде се намира вторият лагер, но вечерта бях чул наблизо гласове и смятах, че лесно ще намеря мястото. Така и стана. Чух един кон да тропа и като се ориентирах по шума, видях насядалите на земята деветима беяти, които в тъмнината ме взеха за някой от техните, защото единият извика:
— Какво каза той?
— Кой?
— Чуждият емир!
— Самият той е тук — отвърнах аз. Сега те ме познаха и станаха.
— О, емир, помогни ни! — помоли единият. — Бебехът избяга, а върне ли се ханът, лошо ни се пише.
— Как избяга? Не го ли бяхте вързали?
— Вързан беше, но, изглежда, постепенно е разхлабил въжетата, а като сме заспали, е взел коня си заедно с оръжията ни и е изчезнал.
— Вземете конете си и ме последвайте!
Те се подчиниха веднага и аз ги заведох в нашия лагер. Като стигнахме до него, хадедихнът тъкмо бе запалил малък огън, за да освети околността. Постовият вече седеше обезоръжен при останалите. Деветимата мъже, които доведох, бяха толкова съкрушени от случилото се, че ми предадоха Ножовете и копията си без съпротива. Обясних на петнайсетте човека, че биха могли да се страхуват от нас само ако на хана им му хрумне да извърши предателство спрямо нас; избягалия бебех обаче не можех да им доведа отново.
Докато ме бе нямало, мистър Линдси помолил Халеф, доколкото му позволяваха езиковите познания, да му обясни какво става. А сега се приближи до мен.
— Сър, какво ще правим с тези хора?
— Ще се разбере едва като си дойде ханът.
— Ами ако избягат?
— Няма да могат. Нали ги охраняваме, а освен това ще поставя нашия Халеф на изхода.
— Там ли? — той посочи към прохода, водещ навън. След като кимнах, той добави: — Не е достатъчно! Има и втори изход. Там, отзад! Yes!
Погледнах в посоката, в която бе протегната ръката му, и на светлината на огъня забелязах висока скала, пред която имаше един храст.
— Шегувате се, сър! — казах аз. — Кой може да мине през тази скала? Тя е най-малко пет метра висока.
Цялото му лице грейна в усмивка, така че устата му образува познатия трапец, между чиито очертания се виждаха големите му жълти зъби.
— Хм! Вие сте умен човек, мистър! Но Дейвид Линдси е още по-умен. Well!
— Обяснете, сър!
— Идете там и огледайте скалата и храста!
— Наистина ли! Но не мога да отида там, защото ще обърна вниманието на беятите върху този изход, ако наистина го има.
— Той действително съществува, сър! Yes!
— И къде е ?
— Това не е само една скала, а две, в тесния процеп между тях е храстът. Разбрахте ли?
— Аха, това би могло да ни бъде от голяма полза. Беятите знаят ли за него?
— Мисля, че не, защото, като бях там, те не ми обърнаха внимание.
— Процепът много ли е тесен?
— Може да се мине през него с кон.
— А какъв е теренът зад него?
— Не знам. Не можах да видя.
Това бе толкова важно, че веднага трябваше да го проверя. Споделих с другарите си какво смятам да правя и напуснах лагера. Обиколих лабиринта от скали и поради тъмнината най-сетне с големи усилия намерих мястото, където храстът растеше между двете скали. Отворът, който той маскираше, беше широк повече от метър. Наистина зад него имаше доста пръснати камъни, но през деня не беше трудно да се мине оттам с кон. Тъй като не знаех какво може да ни се случи, извадих ножа си и се приближих към храста. Направих в няколко от стеблата му толкова дълбоки прорези, че ако се мине през тях с кон, да паднат напред. Разбира се извърших всичко това толкова предпазливо, че лежащите отзад беяти нищо да не забележат. После се върнах в бивака и изпратих Халеф да охранява изхода, с указанието да ни съобщава за приближаването на когото и да било.
— Какво намери, ефенди? — попита Мохамед Емин.
— Чудесен изход в случай, че трябва да тръгнем, без да кажем «селям».