— Взехме всичко, каквото намерихме при бебехите. Сега само ще отделим годното от негодното. Всичко ценно ще изпратя по обиколни, но сигурни пътища при нашите хора, а ние, останалите, ще вземем това, което е по-лошо, и ще отидем при джиафите. По пътя ще оставяме на места по малко от него. Така ще отклоним преследвачите по нашите следи; бебехите ще мислят, че са били нападнати от отряд джиафи, а хората ми ще пристигнат благополучно с плячката в селата на беятите.
— Добре измислен план.
— Да, но няма да успее. Плененият бебех беше от отряда, който нападнахме. Той знаеше, че сме беяти, и ще издаде всичко. Сигурно е разбрал намеренията ни. Освен това конят му е много добър. Какво ще стане, ако, докато ние сме били заети с нападението, той е използвал бързината на коня си, за да вдигне тревога в съседните биваци.
— Това би било лошо и за вас, и за нас — отвърнах аз.
— Той знае и къде е лагерът ни и е възможно на бебехите да им е известен входът към тези скали.
Едва бе казал това, и откъм входа се чу силен вик:
— Аллах! Аллах! Ето ги! Пленете ги живи!
Обърнахме се и познахме избягалия бебех, който се хвърли върху мен с искрящи от гняв очи. Зад него през теснината прииждаше многобройна свита, като същевременно се надигна страшен вой, примесен с изстрели от пушки. Изобщо не бяхме обърнали внимание на ставащото извън лагера и бяхме оставили входа без охрана. Впрочем аз нямах абсолютно никакво време за мислене, защото бебехът, който вече предполагах, че е хан или шейх, идваше към мен. Не носеше нито копие, нито пушка, също както и спътниците му, но в ръката му блестеше извита афганска кама.
Посрещнах смелия противник с голи ръце, без да посегна към оръжията си. С лявата си ръка бързо хванах неговата дясна, в която държеше камата си, а с десницата си хванах врата му.
— Умри, разбойнико! — извика той, като се опита със силно дръпване да освободи въоръжения си юмрук.
— Лъжеш се — отговорих аз. — Не съм беят и не знаех, че ще бъдете нападнати!
— Ти си крадец, куче! Ти ме плени, но сега ще бъдеш мой пленник. Аз съм шейх Гасахл Габоя, от когото още никой не е избягал!
Като светкавица мина през ума ми споменът, че вече съм чувал това име и то е на един от най-храбрите кюрди. Нямаше никакво съмнение.
— Плени ме, щом можеш! — отговорих аз.
Пуснах го и отстъпих назад. Той сигурно бе сметнал, че е проява на слабост от моя страна, нададе триумфален вик и вдигна ръка за удар. Това и чаках: стоварих юмрука си с такава сила в ключицата му, че той моментално изгуби равновесие. Тялото му описа широка дъга и се строполи на земята на шест крачки от мен и още преди да успее да се опомни, го ударих с юмрук в слепоочието така, че той не стана.
— На конете и след мен! — извиках аз.
С един поглед прецених положението. Бяха дошли около двайсет бебехи. Беятите се биеха с тях. Мистър Линдси се биеше с двама и тъкмо се освобождаваше от единия с удар на приклада на пушката си. Двамата хадедихни бяха един до друг с гръб към скалите и не позволяваха на никого да ги доближи, а дребничкият Халеф бе коленичил върху един противник, чиято глава млатеше с дръжката на пистолета си.
— Сихди, няма да бягаме! Ще се справим с тях! — отговори смелият Халеф на призива ми.
— Отвъд има още много; беятите са нападнати. Напред! Бързо!
Измъкнах камата на лежащия на земята Гасахл Габоя, за спомен от този нещастно започнал ден, и се метнах на жребеца си. За да набера необходимата скорост, а същевременно и да разчистя пътя на другарите си, изправих коня си на задните му крака, пришпорих го и се втурнах сред бебехите, където го накарах да скача на всички страни, докато видях, че другите четирима са вече на седлата, и го насочих към храста, който той стъпка с копита. От другата страна веднага спрях, защото там можеше да се язди само ходом, а и за да дам възможност на другарите си да ме настигнат.
Щом скалите останаха зад гърба ми и с един поглед се убедих, че всичките четирима са се измъкнали, смушках жребеца си и препуснах в галоп към откритата равнина. Другите ме последваха.
Като се поогледах малко, си изясних положението. Този шейх Гасахл Габоя наистина беше умен човек, защото, вместо да предупреди своите, които и бездруго щяха да са твърде слаби, за да окажат съпротива, се бе опитал да вдигне на крак цялата околност и докато натоварените с плячката беяти вървяха към лагера си, без нищо да подозират, той вече е бил обграден от три страни, и то така, че разбойниците трябваше да се радват, ако успееха да спасят кожите си. Зад нас вилнееше битката. Нямах време да проверявам как бяха успели бебехите така незабелязано да се промъкнат до беятите. Вляво от нас забелязах да се приближава към бойното поле голяма колона препускащи в галоп ездачи. А вдясно от нас цялата местност чак до хоризонта бе осеяна с движещи се точки. Това също бяха ездачи.