— Напред, ефенди! — извика Мохамед Емин. — Иначе ще ни обградят! Успя ли да се измъкнеш здрав и читав?
— Да. А ти?
— С малка драскотина.
По бузата му наистина течеше кръв, но раната не беше опасна.
— Ела насам! — помолих го аз. — Ще се наредим в една редица. Който ни види отстрани, ще ни вземе за един ездач.
Направихме тази хитрост, но намиращите се зад нас бебехи, не можеха да бъдат измамени и скоро забелязахме, че ни следва доста голяма дружина.
— Сихди, ще ни настигнат ли? — попита Халеф.
— Кой знае! Зависи какви коне яздят. Но Хаджи Халеф Омар, какво ти е на окото? Лошо ли е?
Окото му бе подуто, въпреки че от нападението бяха минали само няколко минути.
— Няма нищо, сихди — отговори той. — Този бебех беше пет пъти по-дълъг от мен и успя да ме удари. Хамдулиллях, няма да може да го направи повече!
— Да не си го убил?
— Не. Знам, че не позволяваш това, ефенди. Все пак ми доставяше немалка радост фактът, че не бяхме отнели живота на никой от нашите врагове. Дори и от гледна точка на чистата сметка това бе хубаво и успокоително за нас, защото, ако паднехме в ръцете на бебехите, те нямаше да могат поне да предявяват към нас кръвно отмъщение.
Продължихме да яздим в галоп повече от четвърт час. Мястото на битката изчезна от полезрението ни, но преследвачите все още бяха по петите ни. Бяха се разделили. Тези, които имаха добри коне, се бяха приближили до нас, но другите бяха изостанали.
— Емир, ще ни настигнат, ако не яздим по-бързо — каза Амад ал Гандур.
— Все още не бива прекалено да изтощаваме конете си. Впрочем преследвачите се разделиха и е по-добре да поговорим с тях, отколкото да ни гонят.
— Машаллах! Ти искаш да преговаряш с тях? — извика Мохамед Емин.
— Да. Надявам се, че ще мога да ги накарам да се откажат от преследването. Продължавайте да яздите! Аз ще спра тук.
Те се отдалечиха в същото темпо. А аз слязох от коня, приготвих оръжията си, седнах на земята и се обърнах с лице към преследвачите.
Като се приближиха на около хиляда крачки, свалих тюрбана си и го размахах във въздуха. От галоп те веднага преминаха в ходом и спряха на половината от споменатото разстояние. След кратко съвещание един от тях се приближи и попита:
— Защо седиш на земята? Хитрост ли е, или имаш почтени намерения?
— Искам да говоря с вас.
— С всички или с един от нас?
— С един, когото вие ще изберете и ще изпратите при мен.
— При теб са всичките ти оръжия.
— Той също може да дойде въоръжен.
— Остави ги на разстояние от теб и тогава някой от нас ще дойде.
— Тогава той трябва да остави неговите при вас.
— Ще ги остави.
Станах, сложих двете ками и револвера на земята и окачих пушката и карабината на седлото. После отново седнах. Не бе възможно да знаят колко и какви оръжия имах в себе си, затова не ми бе трудно да оставя у себе си поне револвера, но исках да бъда честен с тях, за да се отнасят и те също така почтено с мен. Преброих единайсет човека. Този, който бе говорил с мен, се върна при останалите, за да се съвещава с тях. Слезе от коня, остави пушката, копието и ножа си и бавно закрачи към мен. Беше хубав, строен мъж, на около петдесет години. Черните му очи враждебно ме пронизваха, но той седна тихо и безмълвно точно срещу мен.
Тъй като аз мълчах, а той бе нетърпелив, все пак най-сетне започна разговора, като попита:
— Какво искаш от нас?
— Искам да говоря с теб.
— Тогава говори!
— Не мога.
— Аллах! Защо?
Посочих зад себе си.
— Виж, носех със себе си много повече оръжия, отколкото сте очаквали, и ги оставих всичките. Ти също ми обеща да оставиш своите. Откога бебехите са станали лъжци?
— Аз излъгал ли съм?
— Какво прави боздуганът ти под дрехата?
По издатината на дрехата му до гърдите забелязах, че е скрил там боздуган. Той видимо се изчерви, бръкна под дрехата си и хвърли оръжието зад себе си.
— Забравил съм го — извини се той.
Обстоятелството, че го хвърли, ме убеди, че това не е било проява на вероломство към мен. Той не ми е вярвал и е искал тайно да се подсигури.
Аз започнах:
— И така! Нека, докато трае разговорът ни, между нас има мир. Обещаваш ли ми?
— Обещавам.
— Подай ми ръка!
— Ето!
— Защо ни преследвате?
Той ме погледна много учудено право в лицето.
— Ти луд ли си? — извика той. — Вие ни обрахте, идвате като врагове през границата ни, а ти питаш защо ви преследваме!