— Да.
— Той иска да говори с теб.
— Къде е ?
— Лежи горе. Придружителят ти засега може да влезе долу. Думите «Той лежи горе» ме накараха да си помисля, че е болен или му се е случило нещастие. Омар влезе в долната стая, а аз се качих с кръчмаря по стълбата. Горе той спря и каза:
— Не се плаши, господарю, ако го намериш болен!
— Какво му е?
— О, само има малка рана от нож.
— Ах! Кой го рани?
— Един чужденец, който никога досега не е идвал тук.
— Защо го намушка?
— Първо седяха заедно и говореха много разпалено; после играха и когато твоят познат трябваше да плати, той нямаше пари. Не можаха да се разберат и извадиха ножовете. Джеребая беше пиян и го раниха.
— Опасна ли е раната?
— Не, защото не умря веднага.
Значи според този човек една прободна рана е опасна само ако незабавно последва смърт.
— Надявам се, че си хванал другия?
— Как можех да го сторя? — отвърна той смутено. — Приятелят ти нямаше пари, а пръв извади нож.
— Но сигурно поне го познаваш?
— Не. Вече ти казах, че идва тук за първи път.
— Изпрати ли да повикат лекар?
— Да. Веднага поръчах да доведат един прочут хеким, за да го превърже. Но нали ще ми платиш това, което ми дължи болният за лекаря и за пиенето си? Трябваше да дам на непознатия това, което беше спечелил от твоя приятел.
— Първо ще помисля малко. Заведи ме при него!
— Влез през задната врата. Имам работа долу.
Като влязох в посочената стая, където нямаше нищо друго освен нещо като матрак, видях берберина да лежи върху него блед като мъртвец и с хлътнали бузи. Веднага разбрах, че раната е опасна, и се наведох над него.
— Благодаря ви, че дойдохте! — каза той бавно и с усилие.
— Можете ли да говорите?
— Повече от това няма да ми навреди! С мен е свършено!
— Не губете кураж! Лекарят не ви ли даде някаква надежда?
— Той е шарлатанин.
— Ще наредя да ви пренесат в Пера. Имате ли документ за покровителство от пруския посланик?
— Не. Не исках да ме смятат за франк.
— Откъде беше човекът, с когото сте се скарали?
— Той ли? О, не знаете ли? Нали трябваше да ви го намеря? Беше Абрахим Мамур!
Като чух това име, направих крачка назад.
— Това е невъзможно, та той е мъртъв!
— Мъртъв ли? Мислех, че е той!
Странно. Сега на болничното си, а може би и смъртното легло бръснарят вече не говореше на бранденбургския си диалект, а на най-чист литературен немски! Естествено това ми направи впечатление.
— Разкажете ми! — помолих го аз.
— Вече беше доста късно. Той дойде целият мокър, сякаш беше плувал във вода. Веднага го познах, но той мен — не. Отидох при него и се напихме. После играхме и аз загубих. Бях пиян и сигурно се бях издал, че го познавам и го подпитвам. Нямах пари и се скарахме. Исках да ви направя услуга и да го убия, но той беше по-бърз от мен. Това е всичко.
— Не искам да ви упреквам. Няма полза, а и вие сте болен. Забелязахте ли дали кръчмарят познава Мамур?
— Изглежда се познаваха много добре. Кръчмарят му даде сухи дрехи, без Мамур да го е молил за това.
— Бъдете откровен! Нали не сте от Ютербок?
— Отгатнахте. Знам, че раната е смъртоносна, затова ще ви кажа: тюрингец съм. Това е достатъчно. Нямам роднини и не е необходимо да се връщам в родината си. Откажете се от това! Наистина ли ще наредите да ме преместят в Пера?
— Да. Но преди това ще ви изпратя добър лекар, да ви прегледа и да каже дали можете да бъдете преместен. Искате ли нещо?
— Кажете да ми донесат шербет и не ме забравяйте!
През цялото време той говореше с голямо усилие и дълги паузи. Губеше съзнание. Слязох при кръчмаря, дадох му съответните инструкции и му обещах честно да му платя разходите. После бързо препуснахме към Пера. Най-напред се отправих към пруската легация, чийто секретар мълчаливо изслуша краткото ми изложение и после любезно изрази готовност да приеме ранения, както и да му осигури лекар, само ме помоли да му оставя Омар за водач. Разбира се, въпреки всичко не се чувствах освободен от грижата за сънародника си, затова спокойно можех да се прибера, като знаех, че е в добри ръце.
Веднага щом се върнах, потърсих Исла, за да му кажа, че тази нощ Абрахим Мамур не е бил убит от Халеф, а още е жив. Той беше в една пълна с книжа и всякакви мостри от стоки стая, която, изглежда, беше кабинетът му. Не беше във възторг от вестта ми, но скоро се успокои при мисълта, че все пак бихме могли да хванем жив негодника. Що се отнася до бръснаря, той не изрази съчувствие към него и ми каза, че го изгонил, защото много крадял.