— Това, с което идвам при теб, не е молба, а заповед!
— Заповед ли? Синко, за предпочитане е човек да говори бавно, защото само тогава може да се предпази от казването на нещо необмислено! Не познавам в Стамбул човек, който може да ми заповядва. Ти сигурно искаш да кажеш, че ти самият си получил заповед, затова идваш при мен като подчинен, но аз съм свободен човек. Кой те изпраща?
— Мъжът, който вчера беше наш командир.
— Имаш предвид миралай…
Добавих и името му, което предишния ден бях научил от войника. Юзбашията извика изумен:
— Ти знаеш името му?
— Както чуваш! Какво иска от мен?
— Заповядва ти да не разпитваш повече за него и с никого да не говориш за случилото се вчера вечерта.
— Вече ти казах, че никой нищо не може да ми заповядва. Кажи на миралая, че случката ще бъде публикувана в следващия брой на «Басирет»! Тъй като не се подчинявам на никакви заповеди, разговорът ни е приключен.
Станах и отидох в съседната стая. Но от изумление юзбашията нито можа да каже нещо, нито можа да стане. Едва след известно време Халеф дойде, за да ми съобщи, че посетителят е изчезнал, изричайки няколко тежки проклятия.
Можеше да се очаква, че миралаят отново щеше да изпрати някого, но аз не се чувствах задължен да чакам пратеника му и се приготвих за излизане. Трябваше да отида в дервишкия манастир, където исках да говоря с Али Манах. Както и предишния ден го намерих в килията му, където седеше и се молеше.
Щом чу поздрава ми, вдигна поглед и ако се съдеше по физиономията му, изглежда, посещението ми не му бе неприятно.
— Селям! — благодари той. — Може би отново ми носиш дар?
— Още не знам. Как да те наричам, Али Манах Бен Баруд ал Амасат или Ен Насър?
С един скок той се озова съвсем близо до мен.
— Шт! Не говори! — прошепна ми той страхливо. — Излез и иди в гробището, аз ще дойда след малко!
Предчувствах, че вече съм спечелил играта, но, разбира се, ще призная, че ако не исках да се издам, трябваше да се подготвя за по-дипломатичен разговор. Излязох от сградата на манастира, прекосих двора и влязох в гробището през портата с решетката.
Там почиваха стотици дервиши. Бяха си изтанцували танците и сега до главите им имаше по един надгробен камък, украсен с тюрбан отгоре. Бяха изиграли комедията си. Как ли щяха да минат по «Моста на изпитанието»!
Още не бях навлязъл много навътре между гробовете, когато видях, че дервишът вече идва. Привидно потънал в религиозен размисъл, той крачеше към един отдалечен ъгъл на гробището и аз го последвах. Срещнахме се там.
— Какво имаш да ми казваш? — попита той. Трябваше да бъда изключително предпазлив, затова отговорих:
— Първо искам да те опозная. Може ли да се разчита на теб?
— Питай моя уста;[93] той добре ме познава!
— Къде мога да го намеря?
— В «Свети Димитър», при рума[94] Колетис. До вчера бяхме в Бахариве Кеуи, но ни разкриха и разгониха. За малко да застрелят устата. Успял е да се спаси с плуване.
Тези думи наистина потвърждаваха, че Абрахим Мамур е главатар на банда разбойници. Значи в Баалбек не ме беше излъгал. Но дервишът назова името на един мъж, който ми напомни за друго отдавнашно събитие. Не се ли казваше онзи грък, който беше в ръцете ми по време на битката в «Стъпаловидната долина» Александър Колетис? Продължих да питам:
— При Колетис на сигурно място ли сме?
— Напълно. Знаеш ли къде живее?
— Не. Отскоро съм в Стамбул.
— Откъде идваш?
— От Дамаск, където срещнах устата.
— Да, той беше там, но не успял да си свърши работата. Някакъв франкски хекимин го познал и трябвало да избяга.
— Знам. Той успя да вземе само част от бижутата на богатия Шафей Ибн Якуб Афарах. Продадени ли са вече?
— Не.
— Сигурен ли си?
— Напълно, защото аз и баща ми сме му довереници.
— Идвам да говоря с него за тези неща. Знам един сигурен човек, който ще купи всичко. Подръка ли са му?
— Скрити са в една кула на Галата на сигурно място. Може би идваш малко късно, защото братът на Колетис също е намерил човек, който щял да дойде днес.
Това ме разтревожи, но не дадох да се разбере.
— Къде е баща ти Баруд ал Амасат? Имам важна вест за него.
— Ти верен човек ли си? — попита той замислено.
— Изпитай ме!
— Можеш да го намериш в Едирне[95] при търговеца Хулам.
Сега вече видимо се стреснах, защото тук пак беше пуснато в ход някакво коварство, но бързо се съвзех.
— Знам го — казах аз уверено. — Този Хулам е роднина на онзи Якуб Афарах в Дамаск, а също и на търговеца Мафлей тук, в Стамбул.