— Виждам, че знаеш всичко. Мога да ти се доверя.
— Само ми кажи още къде е чичо ти Хамд ал Амасат!
— И него ли познаваш? — попита той учудено.
— Много добре. Той беше в Сахара и Египет.
Изумлението му растеше. Изглежда, ме помисли за някой от най-значителните членове на неговото братство, защото попита:
— Ти сигурно си устата от Дамаск?
— Сега не питай, а само отговаряй!
— Хамд ал Амасат сега е в Скутари. Живее при един франкски търговец, който се казва Галино или Галине.
— Искаш да кажеш Галингре.
— Господарю, ти наистина знаеш всичко!
— Да, само още едно нещо не знам. Как се казва устата сега?
— Той е от Коня и се казва Абд ал Мирхата.
— Благодаря ти, скоро отново ще чуеш за мен!
На поздрава ми за сбогуване той отговори с раболепие, от което ми стана ясно, че напълно съм успял да го заблудя. Но вече не трябваше да се губи нито миг, иначе всичко, до което бях успял да се добера, щеше да бъде загубено. Без да се връщам първо при Мафлей, препуснах към «Свети Димитър», за да разпитам в кръчмата за Колетис. Кръчмаря го нямаше, но жена му беше там. Първо попитах за бръснаря и научих, че идвал лекар и му направил нова превръзка. А малко по-късно дошли и го откарали на друго място. Сега попитах за Колетис. Жената ме погледна много изненадано и каза:
— Колетис ли? Че така се казва мъжът ми!
— Ах! Не знаех. А има ли тук един човек от Коние, на име Абд ал Мирхата?
— Живее при нас.
— Къде е в момента?
— Отиде да се поразходи до кулата на Галата.
— Сам ли?
— С брата на мъжа ми.
Всичко съвпадаше изключително точно! Дали отиваха да вземат бижутата? Трябваше да ги последвам. Разбрах също, че са тръгнали съвсем скоро. Научих още, че като тръгвали, Омар още е бил тук и веднага след това също напуснал къщата. Значи отмъстителят вече беше по следите на убиеца. Яхнах коня и препуснах към Галата. Из мрачните улици на града гъмжеше от моряци, войници, мръсни грънчари, хамали, нахални рибари, испански евреи и други бързащи насам-натам хора, така че не беше лесно да се движи човек из тази блъсканица.
Най-голяма беше навалицата в близост до кулата. Сигурно там се бе случило нещо необикновено, защото хората така се блъскаха и натискаха, че беше опасно за живота. Платих на собственика на наетия кон и се приближих, за да видя какво става. Един измъкващ се от тъпканицата каикчия ме осведоми.
— Двама души се качили в ходника на кулата и паднали през перилата; сега лежат долу съвсем размазани.
Обхвана ме страх. Омар беше тръгнал след двамата; дали не му се беше случило нещастие?
Пробивах си път напред с всички сили и без да се съобразявам с никого. Разбира се, мен също ме блъскаха, удряха и ритаха, но успях да се провра и в средата на един малък, затворен от тълпата кръг видях на земята две човешки тела, които Представляваха ужасна гледка. Ходникът на Генуезката кула в Галата е на височина около 140 стъпки, така че човек би могъл да си представи как изглеждаха труповете. По дрехите разбрах, че нито един от тях не е Омар. Лицето на единия не беше обезобразено и в него веднага разпознах онзи Александър Колетис, който беше избягал от хадедихните. Но кой беше другият? По никакъв начин не можеше да се разбере. Беше умрял от ужасна смърт, както каза един от стоящите до мен хора, свидетел на случката. Като започнал да пада, успял да се хване с ръка за долната част на решетката, но не можал да се задържи и минута и се строполил долу.
Неволно погледнах към ръцете му. Аха, напречно на дясната му ръка имаше резка; сигурно с нея се бе държал за решетката; значи не е било нещастен случай, а е бил блъснат отгоре. Къде беше Омар?
Пробих си път към кулата и влязох. Бакшишът ми даде възможност да се изкача горе. Забързах по каменните стъпала през долните пет етажа, после следваха още три дървени стълби чак до намиращото се горе кафене. Освен кафеджията там нямаше никой друг. Дотук се стигаше по 144 стъпала. Изкачих още 45 стъпала до скелето на камбанарията, което беше много стръмно и покрито с ламарина. Оттук се прехвърлих в ходника. Претърсих дългата около петдесет крачки галерия и в онази част, откъдето бяха паднали лежащите сега долу мъртъвци, открих следи от кръв. Преди да бъдат хвърлени отгоре, тук се бе водил бой. Борба на тази височина, върху тази гладка и стръмна повърхност и по всяка вероятност двама срещу един, както предполагах! Беше ужасно!
Без да се спирам в кафенето, бързо слязох долу и хукнах към къщи. Първият, който ме посрещна в селямлъка, беше Якуб Арафах. Лицето му сияеше от радост; той ме прегърна и извика: