— Емир, радвай се с мен! Отново си получих бижутата!
— Невероятно! — отговорих аз.
— И въпреки това е вярно!
— И как стана това?
— Твоят приятел Омар ми ги донесе.
— Откъде ги е взел?
— Не знам. Даде ми пакета и веднага тръгна към градинската къща, където се затвори в стаята си. Не иска да отваря на никого.
— Ще отида да видя дали няма да направи изключение за мен.
Пред вратата на градинската къща стоеше Халеф. Той се приближи до мен и полугласно каза:
— Сихди, какво се е случило? Омар Бен Садек се върна окървавен. Сега си промива раната.
— Срещнал е Абрахим Мамур и го е блъснал от кулата.
— Машаллах! Наистина ли?
— Предполагам, но едва ли е нещо друго. Разбира се, само ние трябва да знаем за това. Така че мълчи!
Отидох до вратата на Омар, почуках и казах името си. Той веднага ми отвори, а пусна да влезе и Халеф. Без да го питаме, ни разказа какво се беше случило.
Първо бил с лекаря, когото после изпратил и се върнал в къщата на Колетис с носачите, които трябвало да вземат бръснаря. Там видял Абрахим Мамур и Александър Колетис да седят и тихо да си говорят, разбира се, без да познава някого от тях. Чул откъслечни думи от разговора им и наострил уши. Станал и излязъл от стаята, но се върнал през втората врата на коридора в съседната стая, която била празна. Оттам чул разговора на двамата, защото те смятали, че са сами, и започнали да говорят по-високо.
Приказвали за скъпоценностите от Дамаск, които щели да вземат от кулата, където един от пазачите бил човек на Мамур. Омар знаеше историята за обира в Дамаск, чул я беше от Халеф и решил, че е открил Абрахим Мамур. По-нататъшният разговор на двамата го убедил, че предположението му е вярно, защото Абрахим разказал за бягството си през Златния рог предишния ден.
Омар отново се върнал в стаята и решил да последва двамата до кулата. Имал възможност да подслушва, без никой да го забележи, защото кръчмарката имала работа по двора. Щом те тръгнали, той поел след тях. Те стояли дълго с един от пазачите в мръсния приземен етаж на кулата, който се използвал като кокошарник, а после се изкачили по стълбите. Той тръгнал след тях. В кафенето изпили по чашка кафе, а след това продължили да се изкачват нагоре, а пазачът се върнал. Омар ги последвал и тук. Като влязъл в камбанарията, те стояли вън в галерията с гръб към него, но пакетът бил в скелето. Приближил се до тях, прехвърлил се в ходника и те вече го видели.
— Какво искаш? — попитал го Абрахим. — Ти не беше ли току-що при Колетис?
— Теб какво те засяга? — отговорил му Омар.
— Ти да не си ни подслушвал, куче?
Тогава Омар си спомнил, че е син на свободните и храбри уеляд мерасиг, и го обзела гордостта и смелостта на лъв.
— Да, подслушвах ви — признал той откровено. — Ти си Абрахим Мамур, крадецът на момичета и бижута, чиято дупка вчера опушихме. Няма да избегнеш отмъщението и те поздравявам от емира от Франкистан, който ти отне Гюзела и те прогони от Дамаск. Часът ти удари!
Абрахим стоял като вкаменен. Омар се възползвал от ситуацията, светкавично бързо го сграбчил и го хвърлил през перилата. Колетис изкрещял и извадил камата. Схватката продължила само миг. Омар получил дълбока рана в тила, но това удвоило силите му и вторият негодник също полетял през перилата. Тогава обаче Омар забелязал, че Абрахим е успял да се задържи на едната си ръка, извадил ножа си и прерязал ръката на изплашения до смърт човек и той се пуснал.
Всичко това станало толкова бързо, че не е възможно да се разкаже с такава скорост. Отново се промъкнал в камбанарията, взел пакета и тръгнал. Като стигнал долу, успял да се измъкне незабелязано, въпреки че около двата трупа вече се били събрали много хора.
Той ни разказа случилото се с такова равнодушие, сякаш беше направил нещо съвсем незначително. Аз също не говорих много и превързах раната му, която не беше опасна. После го накарахме да дойде с нас в другата къща, където разказът му имаше съвсем друг успех. Мафлей, брат му и Исла извикаха няколко пъти силно, скочиха и съвсем забравили за мюсюлманското си достойнство, хукнаха да видят мъртъвците. Върнаха се след доста време и казаха, че засега труповете били в приземния етаж на кулата. Никой не могъл да ги разпознае, а и те с нищо не показали, че всъщност биха могли да дадат информация.
Попитах Халеф дали не би искал да види стария си познат, гръцкия преводач Колетис, в отговор на което той презрително сви рамене:
— Ако бяха Кара Бен Немзи или Хаджи Халеф Омар, щях да отида, но този грък е крастава жаба, която не искам да видя.