— Хубаво! Великолепно, че този негодник си е получил заслуженото! И другите двама ще си го получат. Well! Много бих искал да съм с вас, но не мога, ангажиран съм.
— С какво?
— Бях в консулството и срещнах един братовчед, също се казва Линдси, но не е Дейвид. Иска да отиде в Йерусалим, но няма понятие от пътуването и ме помоли да го придружа. Жалко, че не можете да дойдете с нас. Yes! Тази вечер ще дойда у Мафлей, за да се сбогувам.
— Точно за това исках да ви помоля, сър. В продължение на няколко месеца ние с вас направихме неща, които други не могат да извършат и през целия си живот, а това обвързва хората. Аз ви обикнах и раздялата ми причинява болка, но трябва да се примирим с неизбежното. Все пак остава надеждата, че ще се видим отново!
— Yes! Ох! Ах! Well! До нова среща! Неприятна раздяла! Изобщо не ми харесва! — каза той с треперещ глас, като с едната си ръка хвана носа, а с другата посегна към очите. — Сетих се нещо, а какво ще стане с коня?
— С кой кон?
— С вашия — Рих!
— Какво да стане? Яздя го.
— Хм! Още ли? Ще си го вземете ли в Германия?
— Още не знам.
— Продайте го, сър! Ще струва много пари. Помислете! Ако все още имате нужда от него, то поне по-късно го доведете в Англия. Няма да се пазаря, ще ви платя колкото ми поискате. Well!
Тази тема не ми беше много приятна. Какво щях да правя аз, бедният писател, с този кон? В родината си живеех в условия, които изобщо не ми позволяваха да държа ездитен кон. Но да го продам? Подаръка от шейха на хадедихните? И какъв господар щеше да получи храбрият ми жребец! Не, наистина не можех да го задържа, но сигурно нямаше и да го продам. Вече знаех какво ще направя! Бях задължен на прекрасното животно, спасило ме от толкова опасности, и щях да му намеря господар, който да знае как да се грижи за него. Той не биваше да залинява в студения север; трябваше отново да види пасищата на юга, родната си страна и биваците на хадедихните.
Тъй като вечерта щяхме да се видим, не се бавих много при Линдси. Отидох още веднъж до легацията и отново се срещнах със секретаря. Той ми разказа, че мнимият бръснар от Ютербок нямало да ни създава повече грижи, защото умрял. Не се бяха държали с него много внимателно и му се наложило да признае кой и какъв е. Така узнали, че произхожда от една от малките области в Тюрингия и е избягал престъпник. Изразих съжаления за младия мъж, който с необикновените си възможности можеше да има съвсем друга съдба, вместо да умре така мизерно в далечна страна.
Секретарят ме придружи до вратата. Все още стояхме там и си разменяхме любезности, когато край нас минаха двама конници. Не им обърнах внимание, но единият спря коня си, така че и другият бе принуден да направи същото. Секретарят се сбогува и влезе в сградата, а и аз си тръгнах, когато чух единия от ездачите да вика:
— Машаллах, нима е възможно? Емирът!
За мен ли се отнасяше? Обърнах се. Двамата ездачи бяха офицери. Единият от тях беше… онзи миралай, чийто пратеник днес така учтиво бях приел, а другият, който беше със същия чин, беше адютантът, когото бях заловил на реката при джесидите и който тогава ми бе благодарил.
Приближих се, искрено зарадван, че отново го виждам, и му подадох ръка, която той радостно разтърси.
— Селям, ефенди! — поздравих аз. — Спомняш ли си още думите, които ти казах, като се разделяхме?
— Какво ми каза?
— Казах ти: «Дано някой ден те видя като миралай»! Аллах е изпълнил желанието ми. Насър Агаси е станал командир на полк.
— А знаеш ли на кого дължа това?
— Не.
— На теб, емир. Джесидите се бяха оплакали на султана, а наместникът на Мосул, както и много други, бяха наказани. Анадолският каази аскери дойде да разследва случая. Присъдата му беше справедлива и тъй като заради теб се бях застъпил за джесидите, бях повишен. Ще ми разрешиш ли да те посетя?
— От все сърце бих се радвал да те приема! Но за съжаление днес е последният ми ден в Стамбул. Утре сутринта заминавам.
— Къде?
— Тръгвам към Европа. Посетих Ориента, за да се запозная с нравите и обичаите му, и ще има да разказвам на европейците много неща, които ще им се сторят невъзможни.
Тези думи с малко злобния намек накрая бяха предназначени за спътника му. Изглежда, той го бе усетил, защото каза:
— Днес повторно изпратих човек при теб, но те нямаше. Разрешаваш ли да дойда и аз?
Аха, обстоятелството, че другият бе говорил така любезно и почтително с мен, явно бе оказало влияние! Отвърнах студено:
— Ще те приема, въпреки че времето ми е доста ограничено.