— Кога?
— След час, не по-късно.
— Аллах акбар, но вие се познавате! — учуди се Насър. — Добре, тогава ще дойдем заедно.
Той ми подаде ръка за сбогуване, след което се разделихме. Най-малко него бях очаквал да видя. Наистина имах чувството, че ми бе отредено тук, в Константинопол, да направя равносметка на всичките си преживявания.
По пътя към къщи имах възможност да купя някои неща, които щяха да ми бъдат необходими за предстоящото пътуване. Всъщност бях убеден, че домакинът ми щеше да поеме всички разходи, които щяха да възникнат по време на пътуването, но не исках да бъда изцяло зависим от благодарността му.
Като разказах на Халеф, че съм срещнал Насър Агаси и че ще ме посети, той много се зарадва. Веднага се зае да почиства лулите, както и с други приготовления, които изобщо не бяха необходими, дори съвсем сериозно ми даде да разберат че и с миралая, чийто юзбашия днес бяхме накарали да седи до вратата, ще трябва да се държим учтиво, защото идва с наш приятел.
Не беше минал и час, и двамата офицери дойдоха. Посрещнахме ги сърдечно и ги обслужихме според възможностите си. Забелязах, че бяха говорили предварително за мен, защото поведението на по-възрастния беше изключително любезно. Естествено разговорът се въртеше главно около преживяванията при поклонниците на дявола. Разказах също и за срещата си с наместника на Мосул и узнах, че войниците били откарани обратно в Мосул здрави и читави, след което той изчезнал. Анадолският каази-аскери сигурно знаеше в кой затвор се намира сваленият съдия.
Щом наближи време за сбогуване, другият си спомни, че е време да уредим и неговия въпрос.
— Емир — попита той, — чух, че утре щяло да излезе нещо в «Басирет». Не би ли могло да се предотврати? Свих рамене, но бавно и натъртено отговорих:
— Ти си мой гост, ефенди, а аз съм свикнал да оказвам полагащата се чест на всички хора, а следователно и на гостите си, но ми позволи да бъда откровен с теб! Ако не бях аз, днес ти нямаше да си жив. Това, което извърших, го направих като човек и християнин и не искам отплата за него, но трябваше да го вземеш под внимание. Обаче вчера ти се държа с мен като с някой от твоите войници, а днес дори ми изпрати онзи юзбашия, който се осмели да ми заповядва. Не бива да ми се сърдиш, че не одобрявам подобно нещо. Не съм свикнал с мен да се отнасят като с човек, който посещава гръцки кръчми за удоволствие. Мисля, че вчера направих повече от това, което трябваше, и ако си готов да изпълниш едно мое желание, ще забравя за случая.
— Кажи желанието си!
— Всъщност ти дължиш спасението си на един смел евреин. Той живееше в съседната къща и ми каза за отвора, през който те изведох от таверната. Ти нареди да запалят този вертеп, но от пожара той изгуби цялото си имущество. Ако му дадеш малко обезщетение, ще го направиш щастлив, а аз ще те смятам за човек, за когото ще мога да си спомням с приятни чувства.
— Евреин ли е? Знаеш ли, ефенди, че мюсюлманите презират евреите, които имат друга вяра? Аз ще…
— Ефенди — прекъснах го аз с много сериозен тон, — не забравяй, че и аз не съм мюсюлманин! Ти самият си грък островитянин и си приел учението на Мохамед съвсем отскоро. Щом презираш християните, си за съжаление, а що се отнася до мен, никога няма да презирам и отричам това, което съм бил толкова дълго!
— Емир, нямам предвид теб! Къде се намира евреинът?
— Беднякът се наслаждава на гостоприемството на тази къща.
— Ще наредиш ли да го повикат?
— Веднага!
Изпратих Халеф, а малко след това влезе Барух. Миралаят студено го изгледа и полуизвърнат към него, попита:
— Твоите вещи ли изгоряха вчера?
— Да, господарю — отговори Барух смирено.
— Ето, вземи. Купи си други!
Той бръкна в кесията си и му подаде нещо, което не можах да видя, но по положението на пръстите му забелязах, че не беше много. Евреинът благодари и понечи да си тръгне, но аз го спрях.
— Спри, Барух Шебет Бен Барух Хереб. Покажи ми колко получи! Ефендито ще извини любопитството ми, защото само искам да видя, за да мога да му благодаря заедно с теб.
Бяха две жълтици и петнайсет или двайсет пиастъра, значи общо седемдесет пиастъра или около дванайсет-четиринайсет марки в немски пари. Това беше повече от скромно и повече от скъперничество; беше нищожно. Знаех, че вечерта, преди да даде разрешение на войниците да плячкосват, беше взел за себе си всички налични пари в къщата, а сигурно беше претърсил и джобовете на убитите и пленените. Наистина не го бях видял с очите си, но достатъчно добре познавах маниерите на тези господа.