Затова го попитах:
— Ти получи ли си обратно трите хиляди пиастъра, ефенди?
— Да.
— А на този мъж, благодарение на когото си ги взе и спаси живота си, даваш седемдесет и пет за изгорялото му имущество? Подари му хиляда, и ще се разделим като добри приятели и името ти няма да се появи в «Басирет».
— Хиляда ли, емир? Какви ги разправяш? Че той е евреин!
— Както искаш! Барух, върни му седемдесет и петте пиастъра! После ще отидем при кадията, ти като ищец, а аз като свидетел. Щом някой запалва имуществото ти, трябва да ти го възстанови, дори да е командир на полк и да е бил мой гост. Чрез пратеника на моя господар ще се осведомя в Дивана[96] дали султанът позволява на офицерите си да опожаряват улиците на Стамбул!
Станах и направих знак за сбогуване. Двамата гости също станаха, а евреинът се приближи към миралая да му върне парите, той обаче му махна с ръка и каза с приглушен глас:
— Задръж ги! Ще ти изпратя останалите!
— Направи го бързо, ефенди — казах аз, — защото след един час отиваме при съдията!
Тази сцена в никакъв случай не беше приятна, но и до днес не се упреквам, че използвах принуда, за да накажа офицера за арогантността му, а на бедния евреин да помогна да получи обезщетение. Хиляда пиастъра звучат като голяма сума, но в най-добрия случай са двеста марки. С това на почтения Барух бе помогнато, макар и малко, да започне търговия с «бижута и антики».
Миралаят излезе от стаята, кимвайки гордо с глава, но Насър сърдечно се сбогува с мен.
— Емир — каза ми той, — знам колко ти е било тежко да разговаряш така с госта си, но на твое място и аз бих постъпил така. Той е протеже на Ферик паша, нищо повече. Сбогом и си спомняй за мен, както и аз ще мисля за теб!
Преди да е изминал час, един онбашия[97] донесе кесия, съдържаща липсващите до хиляда пиастъра пари. Барух танцуваше от радост, а жена му ме наричаше най-добрия ефенди в света и ми обеща всеки ден да ме споменава в молитвите си. Щастието на двамата старци ме накара напълно да забравя за нарушените от мен правила на гостоприемството.
Вечерта се събрахме всички. Имаше прощално пиршество, на което присъства и Зеница. Като християнка тя можеше да показва пред нас лицето си, макар Исла да не й разрешаваше да излиза незабулена на улицата. Тя си припомни с нас още веднъж преживяванията: мъката, която я бе обзела по време на пленничеството й, и щастието, че се вижда освободена от Абрахим Мамур.
Накрая Линдси се сбогува. Цицината на носа му бе поспаднала доста, така че отново можеше да се появи в Лондон. Щом си тръгна, аз го придружих до жилището му. Там той отвори още една бутилка вино и ме увери, че ме обича като брат.
— Много съм доволен от вас — каза той. — Само едно ме ядосва.
— И какво е то?
— Оставих се да ме влачите със себе си навсякъде, без да намеря един-единствен крилат бик. Ужасна история! Yes!
— Мисля, че могат да се намерят и в Англия, които не е необходимо да се изкопават. Там сигурно обикалят достатъчно крилати Джоновци!
— Това за мен ли се отнася?
— И през ум не ми минава, сър!
— Размислихте ли за коня?
— Да. Няма да го продавам.
— Задръжте го тогава. Но все пак трябва да дойдете веднъж в Англия; след два месеца ще си бъда вкъщи. Разбрано? И само още нещо! Вие бяхте мой водач, а аз още не съм ви платил вашата заплата. Ето вземете!
Той ми подаде малък портфейл.
— Не си правете глупави шеги, сър! — казах аз. — Яздих с вас като приятел и другар, а не като ваш слуга, на когото трябва да плащате.
— Но, мистър, аз мисля, че…
— Мислете каквото си искате, но не и че ще взема пари от вас — прекъснах го аз. — Сбогом!
— Ще вземете ли веднага това портмоне?
— Adieu, farewell, sir!
Бързо го прегърнах и излязох, без да обръщам внимание на виковете му след мен.
Сбогуването с Мафлей и Зеница на другата сутрин мога и да отмина. Щом слънцето се издигна на изток, бяхме стигнали почти до Чаталджа, откъдето през Инджигис и Виса минава пътят за Адрианопол…
Осма глава
В Едирне
След Константинопол Адрианопол, наричан от турците Едирне, е най-значителният град на Османската империя. Тук е било седалището на султаните от Мурад Първи до Мохамед Втори, който завладява през 1453 г. Константинопол и премества резиденцията си там. Но и по-късно много от султаните, особено Мохамед Четвърти, са обичали да идват тук за развлечение.
Сред четирийсетте джамии на града най-известна е «Селимие», построена от Селим Втори. Тя е по-голяма от «Ая София» в Константинопол и дължи появата си на известния архитект на джамии Синан. Като оазис в пустинята се издига тя сред купищата мизерни дървени къщи, чиито пъстри стени и зидове буквално изплуват от дълбоката кал и мръсотия на улиците. Величествената сводеста постройка се подпира отвътре на осем гигантски стълба, а отвън е украсена с четири красиви, елегантни минарета, всяко от които има по три балкона за мюезините. Вътре се виждат два реда галерии, изградени от скъп мрамор и осветявани от 250 прозореца. По време на рамазана тук горят 12000 лампи.