— Не сме дошли нито като разбойници, нито като ваши врагове.
Той направи още по-изненадана физиономия.
— Така ли? Аллах иллях! Но все пак ни взехте стадата и палатките заедно с всичко, което бе в тях!
— Грешиш! Не ние, а беятите сториха това!
— Но вие сте беяти!
— Не! Ние сме петима миролюбиви мъже. Един от тях и аз сме воини от далечен Франкистан, третият е мой слуга, арабин, роден отвъд Мека, а останалите двама са бени араб от земите на запад оттук, които никога не са били ваши врагове.
— Казваш ми това, за да ме заблудиш. По този начин няма да можете да ни се изплъзнете. Вие сте беяти!
Аз отметнах наметалото си и запретнах нагоре ръкава си, после Съблякох и дрехата си.
— Има ли някой беят, кюрд или арабин такава ръка? — попитах аз.
— Тя е бяла — отвърна той. — Цялото ти тяло ли е такова?
— Естествено. Можеш ли да четеш?
— Да — отговори той гордо.
Извадих бележника си и му го подадох.
— Това тук на кюрдски ли е написано или на арабски?
— На чужд език е.
Прибрах отново бележника си и отворих паспорта.
— Познаваш ли този печат?
— Катера Аллах — за Бога! Това е печатът на падишаха!
— А този печат трябва да уважаваш, защото си воин на пашата от Сюлеймания, който трябва да дава отчет пред султана. Сега вярваш ли, че не съм беят?
— Вярвам.
— Също толкова вярно е и онова, което ти казах за останалите.
— Но вие бяхте при беятите!
— Срещнахме ги на един ден път оттук на север. Те ни приеха като свои гости и казаха, че отиват на празник при джиафите. Не знаехме, че са врагове на бебехите. Не предполагахме също, че искат да ви нападнат и оберат. Снощи спахме под тяхна закрила, но те са се измъкнали, а като се върнаха отново, тогава разбрахме, че сме яли хляба на разбойници и крадци. Карах се за това с хан Хайдер Мирлам и междувременно бяхме нападнати от вас.
— О, дано Аллах направи така, че Хайдер Мирлам да не ни се изплъзне! Вие бихте ли се срещу нашите хора?
— Да. Трябваше, защото ни нападнаха.
— Убихте ли някого? — Нито един.
— Закълни се!
— Аз не се кълна, християнин съм.
— Християнин ли? — каза той изненадано, правейки гримаса на състрадание. — Сега вече съм сигурен, че не си кюрд или тюркмен, защото един мюсюлманин никога не би казал, че е християнин. Вярвам и че не сте убили никого от нашите, а сте избягали. Как може един християнин да убие мюсюлманин!
В тона му имаше толкова презрение, че с удоволствие бих му зашлевил една силна плесница, но заради нашата собствена изгода трябваше спокойно да понеса обидите му. В никакъв случай не се намирах в завидно положение, защото междувременно се бяха приближили и изостаналите бебехи и се присъединиха към другите, така че на петстотин крачки от мен стояха повече от трийсет врагове. И най-малката непредпазливост можеше моментално да предизвика гибелта ми.
— Ето, виждаш, че не сме ваши врагове. Ще ни пуснеш ли безпрепятствено Да си вървим?
— Къде искате да отидете?
— Към Багдад.
— Остани тук. Ще говоря с бебехите!
Той стана и се върна при своите, без да удостои с поглед хвърления си на земята боздуган. Последвалото съвещание бе от дълго, по-дълго. Както разбирах по жестовете им, се изказваха и за, и против, и мина повече от четвърт час, докато събеседникът ми отново дойде при мен.
Той не седна, затова аз веднага станах.
— Ти би могъл да си вървиш — отсече той. — Но още не сме видели твоите спътници. Извикай ги да дойдат! По мой знак към нас ще се присъединят четирима бебехи и тогава ще сме равностойни.
Това предложение бе изключително опасно. Все още не бях поглеждал назад към другарите си, за да разбера къде се намират, за да не губи пратеникът респект от мен, но щом сега се обърнах, видях, че са спрели на най-малко двеста крачки разстояние от нас. Трябваше ли да се откажат от благоприятната си преднина, за да се окажат евентуално в плен? Налагаше се да действам предпазливо.
— Грешиш — отговорих аз, — и тогава няма да сме равни.
— Защо? Вие сте пет и ние също.
— Виждаш ли преднината, която моите братя имат сега, и помисли каква ще бъде тя после, като дойдат тук и вие не им предложите мир!
Той направи жест на безкрайно презрение.
— Не се страхувай, гяур! Ние сме бебехи, а не беяти. Ще ви дадем съвсем същата преднина.
При други обстоятелства сигурно щях да отговоря на този човек по съвсем друг начин за неговото «гяур», но сега реших, че ще е по-разумно, да не обръщам внимание на обидата. Затова само казах: