Идвахме откъм Кърклисе и отдавна виждахме пред нас блясъка на стройните минарета на «Селимие». Отдалеч Адрианопол представляваше великолепна гледка, щом обаче стигнахме до него и навлязохме из улиците му, и той, както и другите градове на Ориента, отблизо губеше красотата си и очакванията за видяното отдалеч не се сбъдваха.
Хулам, когото щяхме да търсим, живееше близо до «Уч Шерифели», джамията на Мурад Първи, покрай чийто великолепен, покрит с мрамор преден двор минахме. Двайсет и четирите купола, опрени върху седемдесет колони, бяха изградени със съкровището на йоанитите, заграбено при завладяването на Смирна. Навлязохме в една много оживена улица и спряхме пред многоетажна сграда, в която се влизаше през една порта, но в момента беше затворена. Оглеждахме обърнатия към улицата зид на къщата, която трябваше да ни подслони.
[# Турското име на Лозенград. — Бел. пр.]
В портата, на височината на един човешки ръст, имаше дупка, където след почукването на Исла се появи една брадата физиономия.
— Можеш ли да ме познаеш, Малхем? — попита младият константинополец. — Отвори ни!
— Машаллах, Господ прави чудеса! — чу се отвътре.
— Наистина ли си ти, господарю! Бързо влизай!
Портата се отвори и по нещо като тунел влязохме в двора, обграден от вътрешните галерии на къщата. Всичко наоколо говореше за необикновено богатство. Броят на тичащите насам-натам слуги навеждаше на същата мисъл.
— Къде е господарят? — попита Исла един мъж, който го поздрави много почтително и както по-късно узнах, беше управителят на къщата. Заведоха ни в едно помещение с размерите на малка зала. Предната страна представляваше открита, носена от колони веранда, а стените на трите останали страни бяха с позлата на син фон, украсени със стихове от Корана.
Въпреки че дрехите ни бяха много прашни от пътуването, седнахме върху тапицирания със зелено кадифе диван и на всеки от нас бе поднесен по един чибук и чашка с кафе, които вместо в чиниики бяха поставени в сребърни пиростии., Всичко това създаваше впечатление за невероятен лукс, от което отново можеха да се правят изводи за богатството на собственика им.
Едва бяхме опитали кафето, когато Арафак и Исла се появиха с домакина. Той беше с изключително достолепна и внушителна фигура, с брада, чиято дължина и гъстота можеха да се сравнят само с тази на Мохамед Емин. Впечатлението, което правеше, неволно караше човек да стане дори и когато обичаят не го изисква. Станахме.
— Селям алейкюм! — поздрави той и вдигна ръце за благословия. — Бъдете добре дошли в дома ми и се чувствайте в него като в свой собствен!
Той тръгна от един към друг, за да подаде на всеки ръка, а после седна при нас с двамата си роднини. И на тях донесоха лули и кафе, после по даден от него знак слугите се оттеглиха. След това му бяхме представени от Исла. Погледът му се задържа доста дълго върху мен и той отново ми подаде ръка, която задържа в продължение на минута.
— Сигурно още не знаеш, че аз вече те познавам, ефенди — каза той. — Исла много ми е разказвал за теб. Той те обича, а така ти завладя и моето сърце, въпреки че още не се бяхме виждали.
— Господарю, от думите ти на душата ми става леко — отговорих аз. — Не се намираме в пустинята или по пасищата на някой бедуински народ, затова не винаги е сигурно, че човек може да бъде посрещнат с добре дошъл.
— Да, най-хубавите обичаи на нашите предци от година на година все повече се изгубват; те изчезват от градовете и с печал се връщат към пустинята. Тя е родината на нуждата от помощ за бедните и тъкмо там Аллах посажда да расте палмата на братската любов. В големия град чужденецът се чувства много по-изоставен, отколкото в Сахара, където няма покрив, който да скрива погледа му към небето на Аллах. Както разбрах, ти си бил в Сахара; смяташ ли, че казвам истината?
— Аллах е навсякъде, щом човекът носи вярата си в него в сърцето си. Той живее в градовете и гледа към Хамада, бди над водите й шумоли в тъмнината на вековната гора; твори в недрата на земята и във високите небесни простори; той направлява блещукащите звезди и греещите слънца; чуваш го във вика на радост и в стенанието на болката; очите му сияят в сълзите на радост и проблясват в капките, с които страданието облива лицето. Бях в градове, където живеят милиони хора, бях и в пустинята, далеч от всякакви къщи, но никога не съм се страхувал, че ще остана сам, защото знаех, че ръката Божия ме подкрепя.