— Ефенди, ти си християнин, но си благочестив човек. Достоен си да бъдеш мюсюлманин и аз те почитам така, сякаш изповядваш учението на Пророка. Исла ми каза, че идвате, за да ме предпазите от тежка загуба. Говори от името на другите!
— Той не ти ли каза подробности?
— Не, защото трябваше да побързам да ви поздравя с добре дошли.
— Кажи ми тогава, живее ли от известно време в къщата ти един чужденец?
— Тук има един благочестив мъж от Коня, който обаче днес не е в Адрианопол. Отиде в Хаджи Бергас.
— От Коня ли? Как се казва?
— Името му е Абд ал Мирхата. Ходил е на гроба на прочутия светец Мирхате, за да изпълни един обет; затова се нарича слуга на Мирхата.
— Защо живее при теб?
— Аз самият го поканих да остане тук. Иска да открие голям пазар в Бруса и ще прави тук значителни покупки.
— Живее ли при теб и някой друг чужденец?
— Не.
— Кога ще се върне Мирхата?
— Довечера.
— Тогава тази вечер ще е наш пленник!
— Аллах керим! Какво говориш? Този благочестив мъж се радва на благоволението на Аллаха. Защо искате да го плените?
— Защото е измамник, дори нещо по-лошо. Забелязал е, че ти си смирен слуга на Аллах, и за да ти хареса, е сложил маската на набожността и пред своето лице. Това е не някой друг, а мъжът, отвлякъл Зеница, жената на Исла, от родината й.
Хулам се изплаши, а Исла започна да му разказва. Като свърши, старият търговец още не можеше да повярва, че човек толкова изкусно може да се преструва.
— Първо го вижте и говорете с него — каза той, — тогава ще се убедите, че се заблуждавате!
— Няма за какво да говорим — намеси се Оско, — само трябва да го видим, защото аз го познавам, а и Исла също.
— Не е необходимо нито да го виждате, нито да говорите с този човек — добавих аз. — Сигурен съм, че е Баруд ал Амасат, Абд ал Мирхата се наричаше и Абрахим Мамур в Константинопол, дори предполагам, че и Хамд ал Амасат в Скутари носи същото име.
— Но моят гост може да е истинският Абд Мирхата! — възрази Хулам.
— Наистина съществува такава вероятност, но едва ли е възможно. Ще трябва да почакаме до довечера.
Нямаше какво друго да говорим, нито пък да правим. По стар патриархален обичай всеки от нас получи стая и чисти дрехи, които си облякохме, след като се изкъпахме. После се събрахме на обяд, който съответстваше на богатството на къщата. С нетърпение очаквахме вечерта, като се опитвахме да си убием времето с разговори и игра на шах, защото не беше разумно да излизаме, понеже смятах, че е много вероятно Баруд ал Амасат само да е казал, че заминава за Хаджи Бергас. Той имаше другари в града, при които присъствието му беше повече от необходимо, отколкото в онова малко селище, където нямаше какво да прави.
Най-сетне се стъмни и за да сме заедно, се събрахме в стаята на Исла. Хулам ни беше казал, че ще вечеря с госта си в селямлъка. Решихме Исла и Оско да го изненадат по време на ядене, а ние, останалите трима, щяхме да се погрижим той да не избяга.
Но изминаха още около два часа, докато чуем стъпките на кон в двора, след около петнайсетина минути един слуга ни каза, че господарят е седнал да вечеря с госта си. Тръгнахме натам.
Портата беше заключена и пазачите й бяха получили указание да не пускат никого. Приближихме се тихо до селямлъка, който сега бе ярко осветен, и застанахме от двете страни зад колоните. Можехме да чуем всяка дума на разговарящите по време на яденето мъже. Хулам, който беше с изострено внимание, все пак бе доловил приближаването ни и насочи разговора към това, което бе свързано с нашите намерения. Започна да говори за Константинопол и използва повода, за да попита:
— Ходил ли си често в Стамбул?
— Няколко пъти.
— Значи горе-долу познаваш града?
— Да.
— А познаваш ли квартала, който се нарича Бахариве Кеуи?
— Мисля, че съм чувал за него. Не се ли намира над Еюб от лявата страна на Златния рог?
— Да. Там наскоро се случило нещо много интересно. Заловили са цяла банда престъпници и убийци.
— Аллах иллях! — извика мъжът уплашено. — Как е станало това?
— Тези хора се събирали в една къща, в която можели да влязат само онези, които кажат думите «Ен Насър», а…
— Нима е възможно? — прекъсна го гостът му. От тона, с който бяха изречени тези две думи, не прозвуча неволното отвращение на непредубедения слушател, а собственият страх на съпричастния към станалото. Вече бях убеден, че това е човекът, когото търсим, а освен това Оско, който стоеше до мен, тихо ми прошепна: