— Той е! Много добре видях лицето му!
— Само че някой подслушал паролата — продължи Хулам — и с нейна помощ влезли в къщата.
Той разказа случката, а гостът му го слушаше с изключително напрежение. Когато разказът свърши, той попита с доста разтреперан глас:
— А устата наистина ли е бил застрелян?
— Устата ли? Кой е този? Кого наричат така? Аз не съм казвал подобно нещо!
— Имам предвид главатаря, когото ти нарече Абрахим Мамур.
Използвайки думата «уста», той се издаде. Хулам, изглежда, вече също знаеше до какво се бе докоснал, но се направи, че не е забелязал, и спокойно отговори:
— Не, не бил убит, само се престорил, че го е улучил куршумът. Но на другия ден все пак си получил заслуженото. Бил хвърлен от камбанарията на кулата в Галата.
— Наистина ли? Ужасно! Тогава вече сигурно е умрял?
— Да, той и един грък на име Колетис, който също бил хвърлен отгоре.
— Колетис ли? Ай вай! Кой ги е бутнал?
— Един арабин от Тунис, от областта на Шот ал Джерид, който имал кръвно отмъщение към някой си Хамд ал Амасат. Този Амасат убил в Блида някакъв френски търговец, застрелял племенника му, а после погубил и бащата на онзи арабин в Соленото езеро. Сега синът го търси.
— Аллах керим! Какви лоши хора има! Но това е, защото вече никой не вярва в учението на Пророка! Ще намери ли арабинът този Хамд ал Амасат?
— Вече е по следите му. Този убиец има брат на име Баруд ал Амасат и бил също такъв голям подлец. Той отвлякъл дъщерята на един свой приятел и я продал като робиня. Тя била отнета от купувача, който не бил някой друг, ами Абрахим Мамур, а Исла Бен Мафлей, един мой роднина, се оженил за нея. Тръгнал е да търси този Баруд ал Амасат и да го накаже.
По време на този разказ гостът все повече бе обземан от страх, изгуби апетит, а погледът му следеше устните на разказвача с нарастващо напрежение.
— Ще го намери ли? — попита той.
— Сигурно! Той не е сам. С него е Оско, бащата на отвлеченото момиче, а с тях са и един франкски лекар, който освободил Зеница, слугата на този ефенди, а също и онзи арабин, който хвърлил Абрахим Мамур от кулата.
— Значи сигурно вече са попаднали на следите му?
— Знаят името, което той сега носи.
— Наистина ли? Как се казва той?
— Абд ал Мирхата. Така наричали и устата в Стамбул.
— Но това е моето име! — извика той ужасен.
— Наистина. Аллах знае как са попаднали на името на един толкова благочестив човек! Затова наказанието им ще е двойно по-голямо!
— Но как са могли да узнаят името?
— Ще ти кажа. Баруд ал Амасат има син в манастира на танцуващите дервиши в Пера. Франкският лекар отишъл при него и се представил за един от «Насър». Младият човек се подвел и му казал името, както и това, че Баруд ал Амасат бил в Скутари при един франкски търговец, който се казва Галингре.
Слушателят повече не можа да издържи. Стана и се извини:
— Господарю, това звучи толкова ужасно, че не мога да ям. Много съм уморен от пътуването. Разреши ми да отида да спя!
Хулам също стана.
— Вярвам ти, че не би могъл да ядеш. Когато някой чуе такова нещо за себе си, страхът засяда в гърлото му.
— Да чуе за себе си ли? Не те разбирам! Да не би да мислиш, че аз съм онзи Баруд, защото той има същото име като моето!
— Не мисля, а съм убеден в това, подлецо!
Тогава човекът подскочи и извика:
— Ти ме наричаш подлец! Не го прави повече, защото иначе…
— Иначе — какво ще стане иначе? — чу се глас до него. Исла беше излязъл от прикритието си и застана до него.
— Исла Бен Мафлей! — извика Баруд смаян.
— Да, Исла Бен Мафлей, който те познава и когото не можеш да излъжеш. Огледай се, там има още един човек, който иска да говори с теб!
Той се обърна на другата страна и пред него застана Оско. Видя, че с него е свършено, ако не се опита бързо да избяга.
— Шейтанът да ви вземе! Вървете в джехенема! С този вик той блъсна Исла и искаше да изскочи навън. Вече беше стигнал до колоните, но тогава напред излезе Халеф и му подложи крак. Той се спъна и падна. Разбира се, веднага беше хванат и върнат обратно в селямлъка.
Този човек беше страхливец. Като се видя обграден от много хора, не направи и най-малко движение на съпротива; остави се да го вържат и да го сложат на пода.
— Господарю, все още ли вярваш в благочестивостта на този човек? — попита дребният хаджия домакина. — Той искаше да те ограби, а после да избяга.