— Имахте право — отговори стопанинът. — Какво ще правим с него?
Тогава Оско протегна ръка към пленника и каза:
— Той отвлече дъщеря ми, а мен принуди да я търся с разкъсано от болка сърце. Той е мой, защото така изискват законите на Черна гора.
Тогава аз пристъпих към него.
— Тези закони важат в Черна гора, но не и тук. Впрочем князът на твоята страна отмени тези закони. Обещахте ми да предадете този човек на съдията и се надявам, че ще удържите на думата си.
— Ефенди, известни са ни съдиите на тази страна — отговори черногорецът. — Те са подкупни и ще му дадат възможност да избяга. Искам аз да се разправям с него!
— Какво ще направиш, ако остане в твои ръце? — осведоми се домакинът ни.
Оско извади камата си и отговори:
— Ще умре от тази стомана.
— Не мога да допусна това, защото той не е пролял кръв!
— Той е член на банда убийци в Стамбул!
— Тъкмо затова не бива да го убиваш. Синът му ненаказан ли ще остане? Трябва ли да се измъкнат всички други, които не могат да бъдат заловени, въпреки че са принадлежали към хората, служещи си с паролата «Ен Насър». Той трябва да остане жив, за да научат от него имената им.
— Но кой ще ми даде гаранция, че той също ще получи наказанието си?
— Аз! Мъжът на име Хулам не е незначителна фигура сред жителите на този град. Още сега ще отида при съдията, за да нареди той да отведат и арестуват този човек, и се кълна в Аллаха и Пророка, че той ще изпълни дълга си!
— Направи го! — каза Оско мрачно. — Но ти казвам, че ще помня клетвата ти, докато бъда отмъстен!
Баруд ал Амасат беше заключен, а на намръщения Оско не му оставаше нищо друго, освен да остане при него. Хулам тръгна към съдията, а ние зачакахме да чуем каква вест ще донесе. Като се върна, с него дойдоха няколко гавази, които трябваше да отведат пленника. Беше им предаден, а щом те изчезнаха с него, ние се оттеглихме за почивка със съзнанието, че сме предпазили нашия домакин от беда и сме обезвредили един лош човек.
Съдийското решение на кадията не се чака дълго, затова решихме да останем, докато бъде произнесена присъдата. Така че имахме време да разгледаме Адрианопол.
Посетихме джамиите на Селим и Мурад, както и турското медресе. После се разходихме из прочутия пазар «Али паша» и накрая плавахме с лодка по Марица, на която е разположен градът. На обяд се върнахме вкъщи и намерихме призовка да отидем при кадията. В девет часа турско време, което при нас е три следобед, се явихме пред съдията.
Разпитът беше публичен и се беше събрала многобройна публика. Всеки от нас трябваше да даде показания, а задържаният седеше и слушаше. След като всички ние се изказахме, кадията попита обвиняемия:
— Чу какво казаха тези мъже. Вярно ли е или не?
Задържаният не отговори. Кадията почака една минута, а после продължи:
— Значи не отхвърляш обвинението на тези мъже и си виновен във всичко, в което те обвиняват. Тъй като си член на банда, безчинстваща в Стамбул, трябва да те изпратя там. В Стамбул ще научиш какво ще е наказанието ти за отвличането на момичето, но за това, че си възнамерявал да извършиш престъпление тук, в Едирне, ще получиш сто тояги по ходилата. Наказанието ще бъде изпълнено веднага!
Той махна на гавазите, които стояха наблизо, и им заповяда:
— Донесете дъската и пръчките!
Двама от тях отидоха за посочените предмети.
Освен съдията и двете страни по делото присъстваше и многобройна публика, която се приготви да се наслаждава на изпълнението на присъдата. В този момент сред публиката настъпи раздвижване, само по себе си наистина незначително, но при по-внимателно наблюдение не можеше да остане незабелязано. Един мъж бавно, но упорито си пробиваше път напред. Беше висок и слаб, облечен беше в традиционната за българин носия, но ми се стори, че не е такъв. Дългият му врат, орловият нос, продълговатото тясно лице с увиснали мустаци, изключително изпъкналите напред гърди, всичко това ме караше да мисля, че това по-скоро е арменец, отколкото българин.
Защо си пробиваше той път напред? От обикновено любопитство ли го правеше, или имаше някаква определена цел? Реших внимателно да го наблюдавам, без да се издавам.
Гавазите се върнаха. Единият от тях носеше няколко от онези зловещи пръчки, които при бастонадата са неизбежни, а другият една дъска, в началото и средата на която имаше конопени примки за връзване ръцете и тялото на престъпника. На задната й част беше прикрепено едно просто приспособление, за да се задържат краката на наказвания вдигнати и босите ходила да са в хоризонтално положение.