— Махнете му дрехите и обувките! — заповяда кадията. Гавазите се приближиха към него, за да изпълнят заповедта. Едва тогава той показа, че може да говори.
— Спрете! — извика той. — Няма да позволя да ме бият!
Веждите на кадията се смръщиха.
— Така ли? — попита той. — Кой ще ми забрани да те накажа с бастонада?
— Аз!
— Куче! Как се осмеляваш да разговаряш така с мен! Или искаш вместо сто да получиш двеста тояги!
— Нямаш право и веднъж да ме удариш! Наистина ти каза и пита за най-различни неща, но забрави за най-важното. Или си се осведомил кой съм и какъв съм?
— Не е и необходимо! Ти си убиец и крадец. Това е достатъчно.
— Досега не съм признал нищо от казаното. Но нямаш право да заповядваш да ме бият.
— Защо?
— Понеже не съм мюсюлманин, а християнин.
Докато говореше тези думи, той беше забелязал приближаващия се напред чужденец. Той обаче внимаваше да не прави издайнически движения, които биха могли да му навлекат подозрението, че му е познат или дори съмишленик. Но с изражението на лицето си, с погледа си и с цялото си поведение той гледаше да привлече вниманието на обвиняемия върху себе си и да му вдъхне смелост.
Явно току-що казаните думи бяха направили някакво впечатление на кадията.
— Значи си гяур? — попита той. — Но не си франк?
— Не, арменец съм.
— Тогава все пак поданик на падишаха, Аллах да го дари с хиляда живота! Това ми дава право Да наредя да те бият.
— Грешиш — отговори арменецът, като се опитваше да се държи по-храбро и да говори по-гордо. — Не съм поданик на султана, нито пък на патриарха. По рождение съм арменец, но станах евангелистки християнин и съм назначен като преводач в английската легация. В този момент съм английски поданик и ти обръщам внимание върху отговорността, която поемаш, като се отнасяш с мен като с поданик на султана и дори заповядваш да ме бият!
Кадията направи физиономия на разочарование. Той имаше намерение с всички сили да направи услуга на високопоставения в Адрианопол Хулам, а ето че сега това твърдение на арменеца му попречи.
— Можеш ли да го докажеш? — попита го той.
— Да.
— Докажи!
— Питай в английската легация в Стамбул!
— Не аз, а ти трябва да представиш доказателството!
— Не мога да го представя, защото съм задържан.
— Тогава ще изпратя вестител в Стамбул. Но ако си излъгал, стоте удара ще се удвоят!
— Казвам истината. Но дори и да не беше така, ти нямаш право да заповядваш да ме бият, нито пък да ме съдиш. Ти си кадия, а аз искам да ме съди истински мевлевит.[98]
— Аз съм твоят мевлевит!
— Не е вярно. Настоявам да бъда съден от моллатари.[99] Но дори да бъда разпитван от каазата,[100] тя не трябва да се състои от един-единствен съдия, а от един кадия, един мюфтия, един наиб, един аяк наиб и баш китабиб!
Изброените от арменеца власти подред означаваха: съдия, придворен или държавен адвокат, неговия заместник, един цивилен лейтенант и съдебен писар.
Сега кадията направи наистина гневна физиономия. Злобата блестеше в очите му.
— Човече! — извика той. — Ти познаваш толкова добре законите и хода на процеса и въпреки това си ги нарушил. Ще се погрижа наказанието ти да бъде три пъти по-голямо!
— Прави каквото искаш, но изчакай да видиш дали ще успееш. От името на консула на Великобритания протестирам срещу ударите, които си ми отсъдил!
Кадията смутено ни изгледа, а после каза:
— Законът ме принуждава да се съобразя с думите ти. Но не мисли, че с това нещата ще вземат друг обрат за теб. Ти си убиец и ще трябва да се разделиш с главата си! Отведете го в затвора и го охранявайте десет пъти по-строго от останалите затворници!
Арменецът беше отведен, но пътьом той хвърли триумфален поглед към чужденеца, който отвърна на погледа му, без това да бъде забелязано от някой друг освен от мен.
Дали да обърна внимание на кадията върху този човек? Но щеше ли да има полза? Дори чужденецът да беше повече от обикновен познат на задържания, нямаше причини да приложат към него административни мерки. А в случай че това можеше да стане, трябваше да се очаква, че тези двамата със сигурност нямаше да се издадат. Пък и не вярвах, че кадията е точно човекът за тези хитреци. Затова реших да се заема с непознатия самият аз.
Заседанието беше приключило и зрителите се разотидоха. Кадията се приближи до Хулам, за да се извини, а Оско, черногорецът, ядосано се обърна към мен:
— Не казах ли, ефенди, че точно така ще стане?