— Защо?
— Защото тук от толкова много хора човек не може да види враговете си. Или, мислиш, не знам, че тръгна след нов враг?
— Как ти дойде това наум?
— Винаги следя погледа ти и виждам накъде гледаш.
— Е и накъде гледах?
— При кадията наблюдаваше един българин, който обаче не беше такъв. Щом той тръгна, ти моментално го последва.
— Наистина, Халеф, правилно си забелязал! — казах аз.
— О, сихди — каза той гордо, — спомняш ли си още като яздехме през Уади Тарфауи и ти наблюдаваше следите на убийците?
— Да, спомням си.
— Тогава ти се присмивах, че искаш да четеш в пясъка. Бях това, на което турчинът казва ахмак,[107] но аз се смятах за изключително умен.
— Ах, междувременно ти си се учил от мен? Нали?
Той малко се смути. Не искаше така направо да си признае, че един «закрилник» се е учил от този, когото е закрилял, но и по никакъв начин не можеше да го отрече. Затова, поне да не се изложи, каза:
— Взаимно се учихме, сихди. Това, което ти знаеше, аз го научих от теб, а ти от мен — онова, което аз можех. Така станахме по-умни, толкова умни, че и Аллах, и Пророкът ни се радват. Ако не беше християнин, а правоверен, тази радост щеше да е хиляди пъти по-голяма.
— Това, което казваш, трябва да се подложи на внимателна проверка. Още днес можем да видим дали наистина си толкова умен, колкото си мислиш!
Очите му заблестяха почти гневно.
— Сихди — каза той, — да не искаш да ме обидиш? Бях ти верен слуга, откакто те познавам. Закрилях те във всички опасности, заплашващи тялото и душата ти. Аз съм твой приятел и благодетел, защото те обичам толкова, че вече не знам на кого принадлежи повече сърцето ми — на теб или на моята Ханех, цветето сред жените. Изпитвах с теб глад и жажда, студ и горещина; бих се с теб и за теб; не обърнах гръб пред нито един враг, защото щеше да е позор за мен да те изоставя. А сега искаш да проверяваш дали съм умен! За всичко това ми се отплащаш с обида? Сихди, един ритник нямаше да ми причини толкова болка, колкото тези думи!
Добрият човек говореше сериозно. Забелязах в очите му влажен блясък. Разбира се, че нямах никакво намерение да го наранявам, а още по-малко да го обиждам, затова сложих ръка успокоително на рамото му и отговорих:
— Не исках да кажа това, добри ми Халеф. Само имах предвид, че точно сега ти се предоставя възможност да потвърдиш колко си умен.
Това веднага промени настроението му.
— Каква е тази възможност, сихди? — каза той. — Ще видиш, че съм достоен за доверието ти!
— Става дума за човека, когото наблюдавах по време на разпита. Струва ми се, че…
— Е познат на затворника! — прекъсна ме Халеф, за да ми докаже, че не само е отгатнал мислите ми, но и че е мислил съсредоточено.
— Точно така — отговорих аз.
— Сигурно има намерение да му помогне!
— Не се и съмнявам. Този Баруд ал Амасат може да се спаси само с бягство. Ако някой иска да го спаси, трябва да му помогне да се измъкне. Чужденецът му хвърляше успокоителни и окуражителни погледи и не го е правил без някакво по-особено намерение.
— И ти го проследи, за да видиш къде живее?
— Да. Вече знам и името му, и какъв е.
— Какъв е?
— Казва се Манах ал Барша и е събирач на данъци в Ускуб.
Живее при ханджията Доксати.
— Уаллахи! Предчувствам по какъв начин мога да използвам ума си.
— Наистина ли отгатна?
— Да. Трябва да охранявам този Манах ал Барша.
— Точно така!
— Но това мога да направя само ако и аз живея при този Доксати.
— Ще идеш дотам, като се стъмни. Ще дойда с теб, за да ти покажа къщата.
Тогава Оско, черногорецът, пристъпи напред и каза:
— И аз ще охранявам, сихди!
— Ах! Къде?
— Пред зандана, в който се намира задържаният.
— Мислиш ли, че е необходимо?
— Все ми е едно дали е необходимо или не. Той продаде дъщеря ми като робиня и ми причини голяма скръб. Трябва да му отмъстя. Ти си християнин. Казваш, че Господ трябва да наказва, и аз изпълних желанието ти, като предадох Баруд ал Амасат в ръцете на кадията. Ако той иска да се измъкне от затвора, трябва да внимавам да не ми избяга и на мен. Оставям ви и веднага щом забележа нещо важно, ще ви съобщя.
Казвайки това, той се отдалечи, без ни най-малко да се вслуша в забележките ми.
Халеф събра вещите си и яхна коня. Трябваше да се престори, че едва сега пристига в Адрианопол. Съпроводих го пеша в близост до къщата на ханджията и изчаках, докато мине през портата й. После тръгнах към пазара, за да си взема обратно дрехите.