Като се върнах в къщата на Хулам, междувременно се беше стъмнило. Той ни предложи да отидем в една баня, където имало хубаво кафе, карашеклер[108] и отлично аисвапервердеси.[109] Изпълнихме желанието му.
За турските бани се пише толкова много, че би било излишно и аз да го правя. Пиесите със сенките, които гледахме след къпането, не можеха да претендират за похвала. Желетата може и наистина да са били много хубави, но не бяха по вкуса ми.
Като си излязохме от хамама,[110] навън беше чудесна вечер и решихме малко да се поразходим. Излязохме от града, откъм западния му край, и тръгнахме по брега на Арда, която тук се влива в Марица.
Като поехме по обратния път, вече беше много късно. До полунощ сигурно имаше около един час, но въпреки това беше доста светло. Още не бяхме стигнали до града, когато срещу нас се зададоха трима конници. Двама от тях яздеха бели коне, конят на третия беше тъмен. Минаха покрай нас, без да ни обърнат внимание, но единият отправи към другия някаква незначителна реплика. Аз я чух и неволно спрях.
— Какво има? — попита Исла. — Познаваш ли ги?
— Не, но гласът ми се стори познат.
— Може би се лъжеш, сихди. Често гласовете много си приличат.
— Вярно е и ме успокоява. Заприлича ми на гласа на Баруд ал Амасат.
— Тогава трябва да е избягал!
— Да! Но това не е невъзможно.
— Ако беше така, щеше да тръгне по големия път за Филибе,[111] а не по този тесен и опасен път.
— Тъкмо той е по-безопасен за един беглец, а не оживеният път към Филибе. Гласът беше съвсем като неговия.
Сякаш вътрешен глас ми казваше, че не съм се излъгал. Ускорих крачки, а и останалите трябваше да ме последват със същата бързина. Като се прибрахме вкъщи, Оско отдавна ни очакваше на портата.
— Най-сетне, най-сетне! — извика той. — Очаквах ви изпълнен с тревога. Струва ми се, че нещо се е случило.
— Какво? — попитах аз бързо.
— Като се стъмни, легнах пред вратата на затвора. Тогава дойде някой, на когото заповядаха да отворят. Той влезе и след известно време излезе оттам с още един човек.
— Позна ли някого?
— Не, но като тръгнаха, чух единия да казва: «Стана по-бързо, отколкото мислех!» Обзеха ме подозрения и тръгнах след тях, но на ъгъла на една улица ги изгубих.
— И после?
— Дойдох тук, за да ви съобщя за случилото се. Не ви намерих вкъщи и напразно ви очаквах.
— Добре! Веднага ще разберем какво е станало. Хулам може да дойде, а другите остават тук.
Тръгнах с него към улицата, на която Доксати държеше гостилницата си. Портата беше отворена и ние влязохме. Имаше една обща стая с вход откъм двора, но към улицата нямаше прозорци. Без да влизаме вътре, заповядах на един от слугите да ми доведе гостилничаря.
Доксати беше дребно човече, вече на възраст, с лукави, гръцки черти на лицето. Той дълбоко ми се поклони и попита какво желая.
— Тази вечер пристигал ли е при теб някой нов гост? — попитах го аз.
— Много, господарю — отговори той.
— Имам предвид един нисък мъж на кон.
— Тук е. Брадата му е рядка като кокоша опашка.
— Говориш доста непочтително, но сигурно е онзи, когото търся. Къде е?
— В одаята[112] си.
— Заведи ме при него!
— Ела, господарю!
Той тръгна напред, излезе от двора и се изкачи по нещо като стълба. Там при светлината на една лампа се виждаха няколко врати. Гостилничарят отвори една от тях. Вътре също гореше лампа, но обзаведената само с един стар сламеник стая беше празна.
— Тук ли живее? — попитах аз.
— Да.
— Обаче го няма!
— Аллах знае къде е!
— А къде държи коня си?
— В обора, който е във втория авлу.[113]
— А тази вечер той беше ли долу сред другите гости?
— Да. Но после дълго стоя на портата.
— Освен него търся още един човек, който се казва Манах ал Барша. Познаваш ли го?
— Защо да не го познавам? Днес беше при мен!
— Беше! Значи не живее постоянно тук?
— Не, замина.
— Сам ли?
— С още двама.
— На коне ли?
— Да.
— Какви?
— Два бели коня и един кафяв.
— Къде са?
— Тръгнаха към Филибе, а после ще продължат към София.
— Той ли доведе трите коня?
— Не, само кафявия. Белите ги купи днес на свечеряване. Вече знаех, че слухът ми не ме бе излъгал. Баруд ал Амасат беше избягал с помощта на Манах ал Барша. А кой беше третият? Може би някой от ключарите в затвора, който беше пуснал затворника и затова бе принуден да се присъедини към тях? Продължих да питам: