— Мъжът, за когото те питах най-напред, не тръгна ли след тях?
— Не.
— Сигурен ли си?
— Съвсем. Бях на портата, като заминаваха.
— Заведи ни при коня му!
Той ни преведе през предния двор и през един сводест проход до една ниска сграда. Обонянието ми отдалеч ми подсказа, че това е оборът. Гостилничарят отвори вратата. Вътре беше тъмно, но едно тихо пръхтене ми подсказа, че конят му е тук.
— Изгасили са светлината — каза той.
— Имаше ли запалена лампа? — попитах аз.
— Да.
— Конете на Манах ал Барша също ли стояха тук?
— Да. Но не съм бил тук, като ги е извел.
— Хайде да запалим.
Извадих клечка кибрит и скоро окаченият на стената фенер светна. Сега познах коня на Халеф, а до него на земята лежеше безформен вързоп, увит в кафтан и омотан с въжета. Срязах въжетата и махнах кафтана. Беше… моят малък Хаджи Халеф Омар. Той скочи, сви юмруци и извика:
— Аллах иллях, сихди, къде са кучетата, които ме нападнаха, синове на кучета и внуци на кучи синове, които после ме омотаха и завързаха!
— Ти би трябвало да знаеш това! — отговорих аз.
— Аз ли? Аз трябва да знам? Как бих могъл, като бях вързан като свещения Коран, висящ на желязна верига в Дамаск!
— Защо се остави да те вържат?
Той ме погледна много учудено.
— И ме питаш? Ти, който ме изпрати тук, за да…
— За да докажеш колко си умен — прекъснах го аз. — Това изпитание не завърши особено славно за теб!
— Сихди, не ме обиждай! Ако беше тук, щеше да ме оправдаеш!
— Възможно е, но е малко вероятно. Знаеш ли, че Манах ал Барша избяга?
— Да. Шейтанът да го изяде дано!
— А че с него е и Баруд ал Амасат?
— Да. Джехенема да го погълне!
— А това, че ти си виновен за всичко?
— Не, не знам; не е вярно!
— Хайде разказвай!
— Ще го направя! Като дойдох при този ханджия Доксати, дето стои тук и отваря уста като шейтан, дано погълне и Манах ал Барша, чух, че негодникът имал три коня, защото на смрачаване купил два бели жребеца. Наблюдавах го и видях, че излиза от къщата.
— Предполагаше ли какви са намеренията му?
— Да, сихди.
— Защо не го последва?
— Мислех, че ще отиде при затворника. Но нали там дебнеше Оско.
— Да, всъщност това е вярно.
— Виждаш ли, сихди, че съм прав!
По гласа на дребосъка личеше, че вече му е поолекнало. Той продължи:
— Предполагах, че иска да освободи затворника, но знаех също, че ще му трябват и конете. При всички случаи трябваше да се върне в обора, затова се скрих тук да го изненадам.
— Скрил си се? Това изобщо не е било необходимо. Трябвало е да изпратиш да повикат няколко гавази или ти самият да отидеш да ги доведеш. Така щеше да е най-сигурно.
— О, сихди, не винаги най-сигурното е и най-добро, а аз много добре бях намислил как да хвана негодниците сам.
— Сега ще трябва да се откажем от това!
— Аллах отново ще ги предаде в ръцете ни! И така аз зачаках. Като дойдоха, бяха трима. Попитаха ме какво търся там, но щом Баруд ал Амасат ме видя, веднага ме позна. Нали на разпита се бях явил като свидетел срещу него. Завърза се ръкопашен бой. Отбранявах се с всички сили. Дори скъсах дрехите на Баруд, но битият бях аз.
— Защо не използва оръжията си?
— Сихди, шест ръце ме бяха сграбчили, а аз имам само две. Ако Аллах ми беше дал десет, щяха да ми останат четири и за оръжията. Накрая ме събориха на земята, увиха ме в кафтана ми и ме вързаха с въжета. Там останах да лежа, докато дойде ти, за да ме освободиш. Това е!
— О, Хаджи Халеф Омар!
— Сихди, и аз бих могъл да се вайкам, но няма да помогне. Те избягаха! Ако бяхме в пустинята, лесно щяхме да намерим следите им, но тук, в този голям град, това е невъзможно.
— Открих следите им. Знам къде са!
— Хамдулиллях! Хвала на Аллаха, който ти е дал разум…
— От който ти днес беше лишен! — прекъснах го аз. — Следата от един човек не е самият човек. Я светни тук долу! Какво е това?
Халеф се наведе и вдигна едно доста голямо парче плат. Огледа го и каза:
— Това е част от кафтана на Баруд ал Амасат. Тук виси и някакъв джоб.
— Има ли нещо вътре? Той бръкна вътре и каза:
— Парче хартия. Ето го.
Разгледах го на светлината на фенера и го отворих. Беше мъничко писъмце, но снабдено с голям печат. Съдържаше три къси реда. Бяха написани на арабски, и то толкова ситно, че не можеше да бъдат прочетени. Пъхнах писъмцето в джоба си и започнах да търся други остатъци от неравната борба, но не намерих нищо.