Непонятно ми беше, че тримата мъже бяха оставили на Халеф ножа и двата пистолета, които бяха затъкнати в пояса му. А пушката му беше облегната в един ъгъл на стаята му.
— Манах ал Барша беше ли наел стая при теб? — попитах аз гостилничаря, който слушаше и гледаше съвсем изумен.
— Да — отговори той.
— Често ли е отсядал при теб?
— Да.
— Значи го познаваш добре?
— Да. Казва се така, както го наричаш, и е събирач на данъци.
— Къде живее?
— В Ускуб. Но не си седи много вкъщи. Взел е под наем много райони и му се налага много да пътува, за да събира данъците.
— Заведи ни в неговата стая!
Отидохме. Надявах се да намеря някаква следа, но не открих дори и най-малка дреболия, която да ни даде допълнителна информация. Задачата, която бях поверил на Халеф, беше изпълнена, но за съжаление с неуспешен край. Изпратих хаджията да върви с коня си вкъщи. Той потегли покрусен и мърмореше хиляди проклятия във влакната, които той наричаше брада. На Хулам обаче казах веднага да отиде при кадията. До този момент той не беше проронил нито дума, но сега каза:
— Кетир, кетир — това вече е прекалено! Кой би предположил, че е възможно! Да не бяхме ходили на баня, а да си бяхме останали вкъщи, Оско щеше навреме да ни съобщи и бягството им нямаше да успее!
— Така е трябвало да стане!
— Какво да правим тогава при кадията? Той нищо не може да промени!
— Трябва да му съобщим за случилото се и само с негова помощ можем да докажем, че затворникът наистина е избягал.
— Кадията сигурно вече спи!
— Ще го събудим.
— А ще понесе ли това?
— Трябва!
Както узнахме, съдията наистина беше легнал да спи и доста трябваше да настоявам, докато се осмелят да го събудят. После ни пуснаха. Не ни посрещна с много любезна физиономия и попита какво искаме.
— Поверихме в ръцете ти Баруд ал Амасат — отговорих аз също не с особено учтив тон. — Ти погрижи ли се да бъде охраняван добре?
— Само за да ми зададеш този въпрос ли дойде?
— Искам да чуя отговора ти!
— Затворникът ще бъде охраняван добре. Можете да си вървите.
— Не. Не ние можем да си вървим, а той си е отишъл!
— Той ли? Кой?
— Затворникът.
— Аллах акбар! Господ е велик, той може да те разбере, но аз не разбирам думите ти.
— Ще се изразя по-ясно: Баруд ал Амасат е избягал.
Кадията скочи от дивана, на който беше седнал при влизането ни и на който сигурно преди това беше спал.
— Какво казваш? — попита той. — Избягал ли е?
— Да.
— Измъкнал се е? Измъкнал се е от зандана?
— Да.
— Откъде знаеш?
— Срещнахме го.
— Я Аллах! Защо не го хванахте?
— Не го познахме.
— Откъде тогава знаете, че е бил той?
— Разбрахме го едва след това. Освободил го е един събирач на данъци, който се казва Манах ал Барша.
— Манах ал Барша ли? О, познавам го този! Преди беше събирач на данъци и живееше в Ускуб, но вече не е така. Живее в планините.
Живее в планините означаваше, че е трябвало да избяга в планините. Затова попитах:
— Днес по време на разпита не го ли видя?
— Не. Ти откъде го познаваш?
— Разбрах кой е и къде живее от един продавач на дрехи. Отседнал беше при ханджията Доксати, купил коне и тази вечер напуснал града с Баруд ал Амасат и още един човек.
— Кой е бил третият?
— Не знам, но предполагам, че е някой от пазачите, ключар от затвора.
Разказахме му накратко какво се беше случило. Тогава той извика слугата си, заповяда да бъдат извикани десет гавази, които да ни придружат, и се отправихме към затвора.
Назърбашията[114] беше не по-малко учуден на височайшето посещение в този късен час.
— Заведи ни при затворника Баруд ал Амасат! — заповяда кадията.
Надзирателят се подчини, но страшно се изплаши, като видя празна килията, в която е бил заключен Баруд. Обаче ключаря, на когото специално бе поверен затворникът, не можаха да намерят. Беше изчезнал заедно с него.
Гневът на кадията беше неописуем. Почтеният съдия започна да крещи такива ругатни, за които в нашия език няма изрази, и накрая нареди да бъде затворен самият главен надзирател. Опитах се да го успокоя, като му казах, че рано на другия ден ще се опитаме да настигнем избягалия затворник, а той обеща да ни даде няколко гавази със заповед за арестуване. Тръгнахме и пред вратата на затвора отново запалихме фенерите, които носехме със себе си. По онова време човек нямаше право да се движи без фенер, особено пък в града, ако не искаше да рискува веднага да бъде отведен в полицията и да прекара там една нощ в «разнообразна компания».