Сега негодниците около мен проклинаха, кой както можеше, а наоколо, тук между зидовете, беше толкова тъмно, че човек не можеше да види и ръката пред лицето си.
— Готово ли е? — попита един глас.
— Да!
— Внесете го вътре!
Хванаха ме и ме помъкнаха. Наистина можех да движа тялото и колената си и бих се опитал още сега отново да окажа съпротива, но се отказах, защото само щях да утежня положението, в което се намирах, вместо да го облекча.
Забелязах, че ме пренесоха през две тъмни помещения и ме оставиха в трето, където просто ме хвърлиха на пода. Носачите се отдалечиха. След известно време при мен дойдоха двама мъже. Единият носеше лампа.
— Спомняш ли си кой съм? — попита другият. Той застана така, че светлината от лампата да пада върху лицето му. Човек може да си представи не особено приятната ми изненада, като го познах, беше… Али Манах Бен Баруд ал Амасат, синът на беглеца, дервишът, с когото бях говорил в манастира в Константинопол.
Не отговорих. Той ме ритна и повтори:
— Питам дали ме познаваш!
От мълчанието ми полза нямаше да има. Ако исках да разбера какво възнамеряват да правят с мен — а това за мен сега беше главното, — трябваше да говоря.
— Да — отговорих аз.
— Лъжец! Ти не беше никакъв «Насър»!
— Представял ли съм се за такъв?
— Да!
— Не съм. Само не виждах причина да ти обяснявам заблудата ти. Какво искате от мен?
— Ще те убием!
— Все ми е едно! — отговорих аз възможно най-безразлично.
— Не се преструвай, че животът ти не те интересува! Ти си гяур, християнин, а тези кучета не умеят да умират, защото нямат нито Коран, нито Пророк, та дори и рай!
Казвайки това, той ме ритна още веднъж. Защо не беше свободна поне едната ми ръка! Тогава този дервиш щеше другояче да танцува, като неотдавна в Стамбул.
— Че какво мога да направя, щом сте решили да ме убиете? — казах аз. — Ще си умра точно толкова спокойно, както хладнокръвно приемам сега ритниците ти. Един християнин не би се показал като такъв страхливец, та да измъчва вързан човек. Развържи ме и да видим тогава чий пророк е по-велик и чий рай е по-прекрасен!
— Куче! Не ме заплашвай, иначе ще се запознаеш с мезарджията[121] още преди изгрев-слънце!
— Тогава ме остави на мира и се омитай!
— Не, трябва да си поговоря с теб. Може би ще имаш добрината и да изпушиш един чибук с мен?
Това беше ехидна подигравка, която сигурно трябваше да ме ядоса, но тя ме забавляваше.
— Видях, че си добър хораджи,[122] но че можеш да бъдеш и още по-добър шегаджия, не съм предполагал, защото танцьорите обикновено нямат достатъчно ум, за да проявяват чувство за хумор. Ако наистина искаш да говориш с мен, си спомни кой стои срещу теб. Казвам ти, че ще чуеш гласа ми само ако се държиш с необходимата почтителност, като с по-възрастен, както изисква Пророкът!
Умишлено го обидих, защото под думата хоро, танц, турчинът разбира онези сладострастни движения, които са позволени само на жените, които обаче са строго забранени за мъжете. Танцът на дервишите е съвсем друг и се смята за свещен. За него нямаше по-голяма обида от това, че го нарекох хораджи, а на всичко отгоре отрекох наличието на разум на членуващите в неговия орден. Вследствие на това отново получих ритници, но затова пък бях много учуден, че макар и да ми хвърляше пълни с гняв погледи, после спокойно седна на пода. Другият остана прав.
— Ако беше мюсюлманин, знаех как да те усмиря — каза дервишът, — но един християнин няма право да обижда един истински правоверен. Как би могла една крастава жаба да мърси слънцето! Искам да узная от теб някои неща. Ще те питам, а ти ще отговаряш!
— Готов съм да ти давам отговори, ако въпросите ти са достатъчно учтиви!
— Ти си същият франкски лекар, който в Дамаск се опита да опозори нашия уста, нали?
— Да.
— По-късно ти срещна устата в Стамбул?
— Да.
— И стреля по него, когато той скочи във водата?
— Не аз, а моят слуга.
— Виждал ли си го след това?
— Да.
— Къде?
— Пред кулата на Галата, но като труп.
— Значи все пак е вярно това, което ми казва този мъж тук! Той посочи към мъжа с лампата.
— Ти не знаеше ли, че устата е мъртъв?
— Не. Беше изчезнал. Намериха Колетис мъртъв, а до него един труп, който никой не можеше да разпознае.
— Беше устата!
— Вие ли го хвърлихте от кулата?
— Кой ти го каза?
— Този човек тук. Идвал е в Едирне, без нищо да знае. Мен ме беше извикал баща ми. Потърсих го при Хулам, без да казвам кой съм, и чух, че бил арестуван. Бил е спасен без съдействието ми. Този човек е негов слуга и живееше с него при Хулам. Твоят приятел и закрилник Хаджи Халеф Омар му разказал всичко и така го узнах и аз. Потърсих баща си при ханджията Доксати, но той вече беше заминал, а вие бяхте в обора. Наблюдавахме ви. Разбрах, че си немзи, затова оставих един от хората си на ъгъла да ви причакат и да ти кажат, че един немзи се е разболял. Сега си в ръцете ни. Какво мислиш, че ще направим с теб?