Това обяснение ми даде много материал за размисъл, но в момента нямах време за това и казах:
— Не се страхувам за живота си. Няма да ме убиете.
— Защо смяташ, че няма да го направим? Ти си в ръцете ни!
— Тогава няма да получите откупа, който мога да ви дам. Очите му светнаха. Бях улучил целта. Ако получеха парите, можеха да ме оставят на мира. Той попита:
— Колко ще дадеш?
— На колко ме оценяваш?
— Цената ти не е по-висока, отколкото тази на един агреб[123] или йълон.[124] Отровни са и трябва да бъдат убивани веднага щом ги хванат. Твоят живот не струва и една десета от парата. Но това, което ни причини, изисква голямо наказание, затова ще трябва да платиш откуп!
Ах, той го каза съвсем ясно: плащането на откупа е само наказание, а животът ми не струва и пукната пара! Поне можех да спечеля време, затова казах със сериозен тон:
— Ти ме сравняваш с отровно влечуго! Това ли е вежливостта, която бях поставил като условие? Убийте ме, нямам нищо против! Няма да ви платя и един пиастър, щом не желаеш да разговаряш по друг начин с мен.
— Да бъде, както искаш, но колкото по-учтив искаш да бъда с теб, толкова по-голяма ще бъде сумата, която ще изисквам.
— Колко?
— Богат ли си?
— Не бих желал да съм на твое място!
— Тогава почакай!
Той стана и се отдалечи, другият остана при мен, но наблюдаваше всичко мълчаливо. Чух гласове в предната стая, но не можех да доловя ясни думи, все пак разбрах, че бяха на различно мнение. Сигурно беше минал повече от половин час, преди той да се върне. Не седна, а попита прав:
— Ще платиш ли петдесет хиляди пиастъра?
— Но това е много, твърде много!
Все пак малко трябваше да се посъпротивлявам. Той направи нетърпелива физиономия и каза:
— Нито пара по-малко! Ще платиш ли? Отговаряй веднага, защото нямаме време!
— Добре, ще платя!
— Къде са парите?
— Естествено не са у мен. Нали ми взехте всичко, каквото имах в джобовете. Не са и в Едирне.
— Как тогава ще ни платиш?
— Ще ви дам писмо за Константинопол.
— До кого?
— До елчито от Фарзистан.
— До персийския пратеник ли? — попита той учудено. — На него ли трябва да се покаже писмото?
— Да.
— Той ще плати ли?
— Мислиш ли, че представителят на шахин-шаха няма пари?
— Пари има, и то много, но ще се съгласи ли да ги даде заради теб?
— Той знае много добре, че каквото плати вместо мен, после ще си го получи обратно.
Не лъжех, защото бях твърдо убеден, че персиецът щеше да сметне за луд както приносителя на това писмо, така и самия мен. Синът на учението на Заратустра нямаше и представа за земното съществование на немска писарушка с моето име.
— Щом си толкова сигурен, пиши писмото!
— Върху какво? Къде? На стената ли?
— Ще ти донесем всичко необходимо, а ще ти развържем и ръцете.
Това уверение ме ободри. Ръцете ми щяха да бъдат свободни!
Тогава можеха да се намерят много възможности за освобождаването ми. Можех да хвана дервиша и да го заплаша с удушване. Можех да го стискам за гърлото, докато ме освободи.
Но тази по-скоро романтична, налудничава идея дори не можах да се опитам да осъществя. Дервишът, който впрочем днес не носеше облеклото на ордена си, беше предпазлив. Нямаше ми доверие и се върна с още няколко души, които седнаха от двете ми страни с оръжия в ръце. А лицата им съвсем не излъчваха прелестна миловидност. И най-малкото подозрително движение щеше да ми струва живота.
Дадоха ми лист пергамент, както и хартия за плик и след като ми развързаха ръцете, започнах да пиша, използвайки за подложка коленете си:
«До моя брат Аббас Йесуб Хаман мирза, на лъча на слънцето на Фарзистан, озаряващ сега Стамбул.
Дай вместо мен, недостойния неблагодарник за твоята любезност, на приносителя на това мектуб[125] веднага петдесет хиляди пиастъра. Моят сандъкчи[126] ще ти ги изплати веднага щом ги поискаш от него! Не питай пратеника ми кой е, откъде идва и накъде отива! Аз съм сянка от светлината ти.