Подписах се с това име, защото предполагах, че дервишът е чул тъкмо него от слугата на баща си. След като адресирах плика, подадох и двата листа на Али Манах. Той ги прочете на глас, а аз изпитвах едно не съвсем неприятно чувство, четейки задоволството по лицата на почтената си компания. Освен това мислено си представях и физиономията, която щеше да направи посланикът, като чете писмото ми, който впрочем изобщо не се казваше така, но не знаех името му. Горко на пратеника!
Дервишът кимна доволно и каза:
— Добре! Умно постъпи, като му писа, че не бива много да разпитва. И бездруго нищо няма да узнае. Сега му завържете отново ръцете. Кираджията вече чака!
Трябваше да се примиря с подновяването на «превръзките» си. После всички излязоха и ме оставиха сам в тъмнината.
Първо започнах да проверявам здравината на въжетата. Скоро разбрах, че няма да успея да се освободя от тях. Така че вместо с ръцете започнах да работя с ума си.
Защо беше дошъл дервишът до Адрианопол? Във всеки случай не за да ни преследва, защото не е знаел нищо за нас. Пратеник на баща му беше отишъл при него и го е извикал. Защо? Дали присъствието му е било необходимо за обмисляното нападение? Или се е готвело ново начинание, за което нищо не предполагах и не знаех?
Къде се намирах изобщо? Кои бяха тези хора? Бяха ли те част от голямата банда на устата? Или имаха други отношения с избягалия Баруд ал Амасат и човека, който го освободи? Щеше ми се да е вярно последното. Четиримата мъже, които бяха седели до мен, имаха подчертано скипетарски лица. Смятах ги за арнаути.
После дервишът каза, че кираджията вече чакал. Кираджиите са колари, които разкарват товари по целия Балкански полуостров, приблизително по същия начин, както преди коларите планинари в Харц са прекарвали различни търговски стоки из цяла Германия и граничните области с тежките товарни коли и конете с месингови украшения. Кираджията е балканският експедитор; той е навсякъде и никъде; познава всички и всичко; знае отговора на всички въпроси. Където и да спре, е добре дошъл, защото умее да разказва, а в дивите, разпръснати клисури на Балкана има места, където през цялата година от външния свят не прониква никаква новина, ако не дойде кираджията да попита дали самотният овчар е събрал достатъчно сирене за една кола.
На тези колари се поверяват стоки с голяма стойност, без от тях да се изисква гаранция. Единствен залог е честността им. Често те се връщат едва след месеци или дори години, но идват и донасят парите. Ако междувременно бащата е починал, той ги дава на сина или зетя, но ги донася.
Тази честност на кираджията е пословична от незапомнени времена, но за съжаление, изглежда, вече беше на път да се промени. Измежду известните отдавна кираджийски семейства се бяха наместили новаци, които използваха спечеленото доверие, за да жънат реколта там, където сееха честните хора. Те лишават кираджията, чието име естествено са си присвоили, от извоюваната с труд репутация.
Ето един такъв кираджия чакаше сега! Но дали пък не чакаше мен? Вероятно щяха да ме откарат някъде? Тук, в града, можех да се надявам на освобождение. Ако до сутринта не се върнех при Хулам, приятелите ми и особено Халеф сигурно щяха да се погрижат да ме намерят.
Като си спомнех за тях и за шестимата гавази, които щяха да чакат пред портата при изгрев-слънце, ми идеше от яд да разкъсам въжетата, но за съжаление бяха прекалено здрави!
Бях нахокал Халеф за непредпазливостта му, а сега самият аз бях постъпил много по-глупаво. Бях влязъл в изключително елементарна клопка. Това, че за положението ми беше виновна добротата ми, не можеше да бъде нито извинение, нито утешение. Трябваше да се въоръжа с търпение и хладнокръвно да изчакам какво щеше да се случи по-нататък и незабавно да използвам всяка възможност за бягство.
Ето че четиримата мъже отново дойдоха. Без да кажат нито дума, завързаха около устата ми една свита на топка кърпа, — увиха ме в един стар килим и ме помъкнаха нанякъде. Естествено не можех да видя накъде.
Дъхът ми щеше да спре. Кърпата вонеше на чесън и на какви ли още не пъклени гадости. Опитвах се да поема въздух, но не можех. Чувствах се като живо погребан човек, който чува как върху ковчега му падат първите лопати пръст. На тези хора, изглежда, и през ум не им беше минало, че с кърпата на устата и в този мухлясал килим можех да се задуша!
Движението, което до момента усещах, престана. Под себе си почувствах твърда опора. Бяха ме сложили някъде, но къде, не знаех. После ми се стори, че чувам тракането на колела и се люшках насам-натам. Да, намирах се в кола, изнасяха ме от Адрианопол!