Не можех изобщо да се помръдна, но можех да свивам и разгъвам краката си. Направих го няколко пъти и килимът се поразхлаби малко. Сега поне усещах през носа си малко по-свеж въздух. На гърдите ми олекна и се запитах дали пък положението ми наистина беше толкова безпомощно и безнадеждно, че не ми оставаше нищо друго, освен да се предам.
Ослушвах се много напрегнато, но не чух никой да говори. Значи не можех да разбера дали съм поверен на един или на няколко души. Започнах да се търкалям наляво и надясно. Отстрани нямаше много място, явно колата беше тясна, но като се въртях, се удрях о нещо меко, затова предположих, че ме бяха покрили със сено или слама.
По движението забелязах, че съм поставен с главата назад. Дали пък нямаше да мога да се изхлузя от задната част на колата! Беше нощ. Бих могъл да се изтъркалям достатъчно надалеч, за да не успеят да ме намерят, а после сигурно щях да се спася.
Свих колена, подпрях пети и се избутах назад. Но опрях в нещо твърдо, срещу което всички усилия бяха напразни. Трябваше да се откажа от тази надежда.
Измина известно време, което ми се стори повече от вечност. Но най-сетне забелязах, че с килима сякаш се заеха човешки ръце. Размотаха ме от него. Лежах в дълбока слама, видях, че се беше развиделило, а над мен се появи лицето на слугата на Баруд ал Амасат.
— Ако ми обещаеш, че ще мълчиш, ще ти махна кърпата от устата — каза той.
Започнах усилено да кимам с глава. Той ми свали парцала и най-сетне — слава богу — в дробовете ми влезе чист, свеж въздух. Чувствах се така, сякаш от ада се бях възнесъл на небето.
— Гладен ли си? — попита ме той.
— Не.
— А жаден ли си?
— Също не.
— Ще получиш храна и вода и няма да те измъчваме, ако стоиш кротко и не правиш опити да се освободиш от въжетата. Но ако не се подчиняваш, имам заповед да те убия.
Лицето над мен изчезна. Сега можех да се движа по-свободно, понеже килимът вече не ми пречеше, и седнах. Намирах се в задната част на една тясна, безкрайно дълга кола с чергило. Точно до мен клечеше слугата и ме пазеше, а отпред един до друг седяха още двама. Единия от тях вече бях виждал, защото участваше при залавянето ми. Другият обаче във всички случаи беше кираджията, за когото беше говорил дервишът. От него не виждах нищо друго освен кожената наметка, която кираджията носеше дори и през лятото, както и една огромна шапка с подвита периферия и камшика. Но мъжът, който се криеше под тази чудовищна шапка и омазана кожа, беше необикновено важен за мен.
Не можех да си представя, че един кираджия от стария, честен занаят ще стане съюзник на престъпници, но нямаше как да изключа и възможността, че под тази допотопна кожа би могъл да се крие и представител на новата «школа». Трябваше да се чака. Облегнах се назад и започнах да наблюдавам мъжа.
Най-сетне, след дълго време, той се обърна. Погледът му попадна върху мен. Големите му сини очи ме гледаха известно време втренчено, но после отново обърна глава. Преди това той вдигна високо вежди и намигна с лявото око.
Веднага разбрах тази пантомима. Движението на веждите ми даде да разбера, че трябва да бъда нащрек, а намигането с окото — да се насоча към лявата страна на колата. Дали там нещо можеше да ми бъде от полза?
Огледах вътрешната страна на колата, но открих само едно въже, завързано за горния край на ритлите на колата, оттам се спускаше надолу и минаваше под сеното. Беше здраво опънато, изглежда, на него беше окачено нещо. Дали мъжът искаше да ми обърне внимание върху това въже?
Престорих се, че позата, в която седях, не ми е удобна, и се преместих нататък. Облегнах се на лявата страна, така че въпреки вързаните си ръце да мога да опипам въпросното място. С голямо усилие потиснах радостния си вик, защото на въжето висеше Окачен… нож. Почтеният кираджия го беше поставил там за мен и за щастие бе проявил достатъчно съобразителност да не го връзва здраво, а само да го закрепи в примка, така че лесно да мога да го взема.
В следващия миг освободих ножа от въжето и го сложих в конча на ботуша си, така че да се подава от него с острието напред. Свих колене и ги приближих толкова до тялото си, че да мога да достигна острието с ръце. То беше толкова остро, че бяха достатъчни четири-пет движения, и въжетата бяха прерязани. Оставаше само да освободя и краката си, което съвсем не беше трудно.
Поех си дълбоко въздух. Вече не бях пленник и бях въоръжен с нож, на който можех да разчитам. Всички извършени от мен движения бяха направени под сеното. Никой не можеше да види, че съм свободен.