Моят кон, въпреки че носеше двама ездачи, беше не по-малко бърз от неговия. Нямаше от какво да се страхувам. А щом скоро съзрях един оживен път, в който се вливаше и нашият, се почувствах напълно сигурен. И наистина скоро забелязах, че мъжът започна да спира коня си, а не след дълго се изгуби от погледа ми.
Тогава спрях и слязох, първо за да си почине конят и, второ, заради дервиша. Сложих го на земята и го прегледах. Сърцето му биеше равномерно, а дишането му беше нормално.
— Али Манах, не се преструвай! — казах аз. — Знам, че си в съзнание. Отвори очи!
Наистина в началото той беше зашеметен, но после се преструваше, че е изпаднал в безсъзнание, сигурно за да избегне въпросите ми и да обмисли поведението си, а може би и да използва някоя възможност за бягство. Въпреки думите ми той не отвори очи.
— Добре — казах аз. — Ако наистина си мъртъв, поне да се убедя в това. Ще забия този нож в сърцето ти!
Извадих ножа. Щом усети върха му върху гърдите си, ококори очи от ужас и извика:
— Ах вай! Спри! Наистина ли ще ме прободеш?
— Не е хубаво да се убиват живи хора, а на мъртвеца едно пробождане с нож не може да му навреди. Ако искаш това острие да стои далеч от теб, не ме карай пак да си мисля, че си умрял!
Той лежеше прострян на земята, сега обаче се изправи и седна. Попитах го:
— Кажи ми, Али Манах, къде искаше да ме откараш?
— На сигурно място! — гласеше отговорът.
— Много двусмислено казано. Кой трябваше да е в безопасност? Аз от вас или вие от мен?
— И двете.
— Трябва да ми обясниш, за да разбера.
— Нямаше да ти се случи нищо, ефенди. Смятахме да те заведем на едно място, откъдето нямаше да можеш да избягаш. Моят баща искаше да спечели време, за да избяга. После щяхме да те освободим срещу откуп.
— Много мило от ваша страна. Кое е мястото, където трябваше да бъда отведен?
— Един караул в планините.
— А, наблюдателна кула! Значи сте си мислили, че бягството на баща ти ще е по-сигурно, ако съм в ръцете ви?
— Да, ефенди.
— Защо?
— Понеже сигурно щеше да разбереш накъде е тръгнал.
— Как бих могъл да открия това! Не съм всезнаещ.
— Твоят хаджия разказа, че можеш да намираш всякакви следи.
— Хм! Как бих могъл да намеря следите на баща ти в Едирне?
— Не знам.
— Е, Али Манах, искам да ти кажа, че вече съм открил следите му. Баща ти заедно с тъмничаря и Манах ал Барша се е отправил по Арда на запад. Яздят два бели и един тъмен кон.
Видях, че той много се изплаши.
— Грешиш! Много грешиш! — побърза да каже той.
— Не греша. А вероятно скоро ще науча и повече. Къде е бележката, която ми взехте?
— Коя бележка?
— Ти самият я измъкна от джоба ми. Надявам се, че все още е у теб.
— Изхвърлих я. В нея нямаше нищо важно.
— Тъкмо обратното, струва ми се, че беше много съществено. Ще потърся. Покажи си джобовете!
Станах, за да претърся по-добре джобовете му, които той даде вид, че ще покаже. Но едва бях протегнал ръка към него, той отстъпи назад и се хвърли към коня. Бях предвидил подобно нещо. Още не беше стъпил на стремето, аз го хванах и го съборих на земята.
— Не мърдай, иначе ще ти пусна един куршум в главата! — заплаших го аз. — Сръчността ти може и да е достатъчна за манастира на танцьорите в Стамбул, но за да избягаш от мен, не е!
Претърсих джобовете му, без той да окаже съпротива, но не намерих нищо. В дисагите също търсих напразно. Тогава се сетих за портфейла си. Извадих го. В него имаше жълтици, които преди това не бях притежавал, и наистина там беше и листчето с трите реда, написани на нестаалик, онова наклонено малко наляво писмо, нещо средно между лекия арабски ръкописен шрифт (нески) и силно наклонения таалик.
Сега бях доволен. Нямах време да разчитам бележката, мушнах я обратно и казах:
— Надявам се, че в тези редове все пак се съдържа нещо важно. Ти, естествено, знаеш накъде е тръгнал баща ти.
— Не знам, ефенди.
— Не можеш да ме накараш да ти повярвам!
— Когато дойдох в Едирне, той вече беше заминал!
— Но си научил накъде е тръгнал. Във всеки случай тръгнал е към Искендерие, където го чака Хамд ал Амасат, брат му и твой чичо.
Казвайки това, се направих, че го наблюдавам зорко. По лицето му се изписа задоволство. Значи баща му не беше тръгнал за Искендерие.
— Възможно е — отговори той, — не знам. Но ми кажи, ефенди, какво смяташ да правиш с мен!