— Ти какво си мислиш?
— Ще ме пуснеш да препусна по пътя си.
— Ах! Не е лошо! Значи не искаш да вървиш, а да яздиш!
— Ами конят си е моя собственост!
— А ти си моя собственост, следователно и конят е мой. Няма да допусна да избягаш!
— Но ти си свободен и аз не съм ти направил нищо!
— Нищо ли наричаш това? Ще дойдеш с мен до Едирне, и то до къщата, в която ме подмамихте вчера. Любопитен съм да узная кой живее там. Естествено ще дойде и кадията.
— Ефенди, не го прави! Разбрах, че си християнин, а нали Иса Бен Мариам, вашият Спасител, ви заповядва да обичате враговете си!
— Значи признаваш, че си ми враг?
— Не бях, но ти стана мой враг. Надявам се, че си добър християнин и ще се подчиниш на заповедта на твоя бог!
— С удоволствие ще го направя!
— Защо не ме освободиш тогава, ефенди?
— Тъкмо защото се подчинявам на Божиите заповеди, Али Манах. Толкова много те обичам, че не мога да се разделя с теб!
— Ти ми се подиграваш! Ще ти платя откуп!
— Богат ли си?
— Аз не съм, но баща ми скоро ще стане.
— Той ще е откраднал и заграбил богатството си. Не искам да се докосвам до такива пари!
— Тогава ще ти дам други. Ще си получиш обратно и твоите!
— Моите ли? Какви мои пари имаш?
— Нямам, но пратеникът вече замина, да вземе от Стамбул парите, които ти трябваше да платиш за освобождаването си. Ако ме пуснеш, веднага щом ги донесат, ще си ги получиш обратно.
— О, Али Манах Бен Баруд ал Амасат, изгубил си си ума от танци в Стамбул! Пратеникът ви няма да получи и един пиастър. Човекът, когото ви назовах, изобщо не съществува. А персиецът, когото пратеникът евентуално ще намери, изобщо не ме познава!
— Ефенди, значи ти си ни измамил? Значи нямаше да получим никакви пари?
— Не.
— Но тогава с теб щеше да е свършено!
— Знам. Но щях да съм загубен дори и ако бях платил парите. Впрочем не ме беше страх чак толкова от вас, а че съм имал право, вече ти го доказах — свободен съм.
— Значи наистина ще ме заведеш в Едирне като пленник?
— Да.
— Тогава ми върни парите, които сложих в кесията ти!
— Защо?
— Те са мои. Имам нужда от тях. Трябва да ям и пия дори и когато съм в затвора.
— Ще ти дават каквото трябва. Е, разбира се, няма да са деликатеси. А и за един танцьор не е вредно малко да погладува!
— Значи искаш да ме окрадеш?
— Не. Я ме погледни! Като се съпротивлявах, ми скъсахте дрехите, трябва да си купя други. Ти си виновен и затова не е необходимо да крада, за да взема парите ти. Но въпреки това няма да го направя, а ще ги дам на кадията. Може ли един танцуващ дервиш да притежава пари? Мисля, че всичко, което взема, принадлежи на ордена!
— Аз вече не съм танцуващ дервиш. Бях в манастира само за малко!
— Само по търговски съображения! Но това не ме засяга.
Трябва да тръгваме. Дай си ръцете!
Извадих едно въже, което преди това бях видял в дисагите.
— Ефенди, какво ще правиш? — попита той изплашен.
— Ще завържа ръцете ти за стремената.
— Не може! Ти си християнин, а аз съм привърженик на Пророка. Ти не си гавазин. Нямаш право да арестуваш друг човек!
— Не се бави, Али Манах! Ето въжето. Ако моментално не си дадеш ръцете, ще те ударя по главата, за да изпаднеш отново в безсъзнание. В никакъв случай няма да ти позволя да ми казваш как да се държа с теб!
Това помогна. Мнимия дервиш, изглежда, го бяха напуснали и смелостта, и силата му. Подаде ми и двете си ръце и аз ги вързах. После го прикрепих към стремето и възседнах коня.
— Какво ще правиш с коня? — попита той.
— Ще го дам на кадията. Напред!
Тръгнахме. Не вярвах, че ще се върна толкова бързо в Едирне, а още по-малко пък по този начин.
Скоро стигнахме до главния път, който водеше до прочутия кервансарай «Мустафа паша». Срещнахме много пътници. Гледаха ни учудено, но никой не си направи труда да ни попита нещо.
Колкото повече се приближавахме към града, толкова по-оживен ставаше пътят. Още в първата улица видях двама гавази. След като им дадох кратко обяснение, ги подканих да ме придружат и те го сториха. Смятах най-напред да отида при Хулам, за да успокоя преди всичко приятелите си. С помощта на гавазите успях да се оправя.
В една от улиците, през която минахме, сред многото минувачи забелязах един мъж, който, щом съзря Али Манах, изплашено спря, но после бързо се отдалечи.
Познаваше ли моя пленник? Много ми се искаше да изпратя след него някой гавазин да го арестува. Ами ако той идеше да предупреди другите! Не можех да си позволявам обаче заради недоказано подозрение, от чисто предположение, да накарам да отнемат свободата на някой може би съвсем невинен човек дори и само за един-единствен час. Аз, християнинът, все пак се намирах в мохамеданска страна.