Като стигнах до къщата на Хулам, почуках на портата. Ключарят погледна през дупката и като ме видя, извика от радост.
— Хамдулиллях! Наистина ли си ти, ефенди?
— Да. Отвори, Малхем!…
— Веднага, веднага! Много се страхувахме за теб, мислехме, че ти се е случило нещастие. Но всичко е наред!
— Къде е Хаджи Халеф Омар?
— В селямлъка. Всички са се събрали там и скърбят за изчезването ти.
— Аларга! (Я виж!) — извика единият от двамата гавази. — Ти да не си Кара Бен Немзи ефенди?
— Да, така се казвам.
— Пех не гюзе! (Колко хубаво, колко хубаво!) Заслужихме си тристата пиастъра!
— Какви триста пиастъра?
— Бяхме изпратени да те търсим. Който намери следа от теб, ще получи тази сума.
— Хм! Всъщност аз ви намерих! Но ще си получите парите! Влезте с мен!
Триста пиастъра са около шейсет марки. Значи за толкова пари ме бяха оценили. Можех да бъда горд. Пазачът отвори широко портата. Той направи много учудена физиономия, като забеляза дервиша, когото досега не бе имал възможност да види. Щом чуха стъпките на коня в двора, всички изскочиха навън.
Първи беше моят дребен Хаджи Халеф Омар. Той направи огромен скок през всичките стъпала в разрез с всякакво ориенталско достойнство, спусна се срещу мен, хвана ръката ми и радостно извика:
— Аллах иллях! Ти ли си? Наистина ли си ти, сихди?
— Аз съм, скъпи Халеф. Остави ме да сляза от седлото!
— Ти идваш на кон? Бил си извън града?
— Да. Преживях много нещастия, но сега пък съм щастлив.
Другите също протегнаха ръце към мен. Сред всички възгласи на радост се чу и един на изненада. Беше извикал Исла.
— Ефенди, какво е това? — попита той. — Кого водиш? Това е Али Манах, танцуващият дервиш!
Досега вниманието на всички беше насочено изключително към мен и по-малко към дервиша. Но думите на Исла ги накараха да се обърнат към него. Видяха, че е вързан.
— Али Манах? Синът на беглеца? — попита Хулам.
— Да — отговорих аз. — Той е мой пленник. Влезте вътре! Трябва да ви разкажа много неща.
Отправихме се към селямлъка, като взехме със себе си и дервиша, но още не бяхме седнали, когато портата отново се отвори. Беше кадията. Той беше колкото учуден, толкова и радостен, че ме вижда.
— Ефенди, ти си жив? Ти си тук? — попита той. — Слава на Аллаха! Смятахме, че си изчезнал, въпреки че изпратих хора да те търсят. Къде беше?
— Седни при нас и ще разбереш!
Пленникът се сви в ъгъла, а до него беше седнал Халеф. Дребният хаджия знаеше какво да прави още преди да съм му казал.
Започнах да разказвам и бях прекъсван много пъти, докато стигнах до края. После ме обсипаха с всякакви въпроси и възклицания. Единствено Халеф запази спокойствие. Той високо извика:
— Тишина, мъже! Сега не е време за приказки, а за действие!
Кадията хвърли към дребосъка смъмрящ поглед, но все пак го попита:
— Какво смяташ, че трябва да се прави?
— Веднага трябва да бъде разпитан този Али Манах, а после да се претърси къщата, в която са нападнали моя сихди, и да бъде проследена колата, с която е трябвало да бъде откаран в караула.
— Имаш право! Моментално ще пратя в затвора сина на беглеца, а после ще го разпитам.
— Защо не тук и сега? — попитах аз. — Предпочитам още сега да потегля на път, да преследвам баща му, тъй като вече изгубихме ценно време. Затова е добре предварително да знаем какво ще отговори.
— Щом ти го желаеш, веднага ще бъде изпълнено! Той направи най-сериозната и достопочтена физиономия, на която беше способен, и попита пленника:
— Името ти е Али Манах Бен Баруд ал Амасат, нали?
— Да — отговори задържаният.
— Значи баща ти е Баруд ал Амасат?
— Да.
— Той е онзи мъж, който избяга от нас?
— Нищо не знам за това!
— Ти се опитваш да лъжеш? Ще заповядам да те накажат с бастонада! Познаваш ли някогашния събирач на данъци Манах ал Барша?
— Не.
— Наредил ли си да примамят този ефенди вчера вечерта, за да го плениш?
— Не.
— Куче, не лъжи! Самият ефенди ни го разказа!
— Той греши!
— Да, но ти си го вързал и днес си го откарал с каруца! — Това също не е вярно! Яздех по пътя и настигнах колата. Говорех с кираджията на кого е каруцата. Тогава внезапно някой ме удари. Изгубих съзнание и като дойдох на себе си, бях пленник на този човек, на когото не съм сторил абсолютно нищо.
— Езикът ти говори само лъжи, но те няма да оправят положението ти, а ще го влошат! Знаем, че си «Насър»!