— Ще стреля? — попита Линдси, който наблюдаваше приготовленията.
— Да. По конете.
— Yes! Интересно! Струват много пари! Помолих ги да не стрелят, преди да са сигурни, че ще уцелят не хората, а конете.
Преследвачите приближаваха с бясна скорост и вече бяха в обсега на пушките ни, когато разбраха намерението ни. Вместо да се разпръснат, те спряха.
— Fire![9] — изкомандва мистър Линдси.
Въпреки че арабите не разбраха английската дума, им стана ясно какво означава. Натиснахме спусъците, аз и Линдси по два пъти, и веднага забелязахме, че попаденията бяха точни: шестте коня и ездачите им се търкаляха на земята на кълбо, чието разплитане нямахме време да чакаме.
Отново възседнахме конете и скоро преследвачите останаха далеч зад нас. Бяхме сами в долината.
Щом тя свърши, се появиха планините. От двете ни страни също се виждаха възвишения. Неволно спряхме конете си, без някой от нас да бе дал знак за това.
— Накъде? — попита Мохамед Емин.
— Хм! — изръмжах аз.
Никога досега в живота си не се бях чувствал толкова несигурен като в този момент.
— Помисли, емир! — каза Амад. — Имаме време. Конете ни могат да си поемат дъх.
— Лесно е да се каже мисли — отвърнах аз. — Не знам къде точно се намираме, но мисля, че на юг от нас се намират Нуайзгиех, Меруа и Дайра. Тази посока би трябвало да ни отведе до Сюлеймания…
— Няма да ходим там! — прекъсна ме Мохамед Емин.
— Тогава трябва да изберем прохода, за който говорихме вчера вечерта. Ще следваме досегашната си посока, докато стигнем до река Берозие, защото имаме един ден път по течението до планините зад Бама.
— Съгласен съм — каза Мохамед Емин.
— Освен това реката има за нас и предимството, че разделя Персия и Еялет и можем да се прехвърляме от единия на другия бряг, ако го изисква сигурността ни.
Продължихме да яздим на юг. От равнинна местността ставаше все по-хълмиста. Планини и долини се сменяха все по-контрастно. Късно следобед се намирахме сред планините и малко преди залез-слънце стигнахме до самотно възвишение, гъсто обрасло с гори, където видяхме колиба, от чийто комин излизаше дим.
— Тук живее някой, сихди — каза Халеф.
— Във всеки случай човек, който не може да ни навреди. Ще отида да го видя. Дотогава останете тук!
Слязох от седлото и тръгнах към къщичката. Построена бе от камъни, чиито процепи бяха запушени с мъх. Покривът се състоеше от натрупани един върху друг клони, а отворът на вратата бе толкова нисък, че през него и дете не би могло да мине изправено.
Щом стъпките ми бяха дочути вътре в примитивната къщичка, от вратата се появи глава на животно, което сметнах за мечка, но скоро гласът на рунтавото същество ме убеди, че всъщност това е куче. После отвътре се дочу остро изсвирване и на мястото на тази глава се появи друга, за която в първия момент също не бях сигурен на какво същество може да е. Всъщност не виждах нищо друго освен коса, по-чорлава от която човек трудно би могъл да си представи, широк нос и две святкащи като на разярен чакал очи.
— Ивари’л кер (Добър вечер) — поздравих аз. Отговори ми глухо ръмжене.
— Сам ли живееш?
Ръмженето стана с няколко тона по-ниско.
То наистина беше страшно. Струваше ми се, че гласът на това същество би могъл да принадлежи и на някой голям бивол.
После се появи острието на копие, което бе избутвано все по-напред, докато стигна до гърдите ми.
— Излез! — помолих аз възможно най-любезно.
Ръмженето стана още по-дълбоко, почти до ла на контра октава, а върхът на оръжието му сочеше право в гърлото ми.
Това вече бе прекалено. Хванах копието и го дръпнах. Загадъчният обитател на колибата държеше здраво оръжието си и тъй като не можа да ми противостои, го изтеглих през вратата: първо рунтавата глава с лъскавия черен нос, после две ръце със същия цвят и дълги нокти. След тях се подаде надупчен чувал, подобен на онези, в които търговците на въглища държат стоката си, следван от два мазни кожени калъфа и накрая два предмета, за които някой друг сигурно не би могъл да се сети какво представляват, но аз като особено остроумен човек разпознах в тях ботуши, каквито сигурно някога е носил колосът на Родос.
Щом ботушите стигнаха до вратата, съществото се изправи пред мен и за кучето се отвори достатъчно място, за да се покаже в цял ръст. И то имаше сплъстена рунтава козина, черен нос и очи, но двете същества, изглежда, се страхуваха от мен повече, отколкото аз от тях.