— Не знам какво е това!
— Говорил си за него с ефендито в манастира на танцуващите дервиши!
— Никога не съм бил в такъв манастир!
Мъжът смяташе, че ще може да се спаси, като отрича всичко. Но кадията ядосано му отговори:
— В името на Аллаха, ако продължаваш да криеш истината, ще бъдеш наказан с бастонада! Или си поданик на ингилизите като баща ти?
— Нямам баща, който да е поданик на ингилизите. Прави ми впечатление, че Баруд ал Амасат, за когото говорите, е съвсем друг човек, а не моят баща, чието име той противозаконно си е присвоил.
— Кой си ти тогава, щом не си дервиш?
— Аз съм шияд еш шемек[127] и пътувам.
— Откъде?
— От Инада на морето.
— Къде отиваш?
— В София, на гости при роднини. Не съм стоял в Едирне и един час. Дойдох в града през нощта и го прекосих до другия му край. По-късно срещнах каруцата по пътя.
— Ти не си рибар, а лъжец. Можеш ли да докажеш, че живееш в Инада?
— Изпрати някой там и ще ти кажат, че съм казал истината.
Нахалството му накара кадията почти да излезе от кожата си. Той се обърна към Исла и го попита:
— Исла Бен Мафлей, наистина ли си виждал този човек в манастира на танцуващите дервиши в Стамбул?
— Да — отговори Исла. — Той е. Кълна се в брадата на Пророка и брадите на прадедите ми!
— А ти, Кара Бен Немзи ефенди, виждал ли си го също в манастира?
— Да — казах аз. — Дори разговарях с него.
— И твърдиш, че това е същият дервиш?
— Той е. Той самият ми го призна снощи, а след това и днес. Вярва, че може да се спаси само с лъжи.
— Само ще си навлече повече беди. Но ще му докажем, че правото е на ваша страна, нали?
Въпросът беше чудесен!
— Не е ли той този, който трябва да докаже, че не сме прави? — отговорих аз. ?
— Правилно! Но тогава ще трябва да изпратя някой в Инада!
— Ще ми разрешиш ли да задам един въпрос?
— Говори!
— Ти видя ли бележката, която снощи намерихме в обора на ханджията?
— Да, ефенди.
— Можеш ли отново да я познаеш?
— Със сигурност.
— Тази ли е?
Извадих бележката от торбичката и я подадох на кадията. Той внимателно я разгледа, а после каза:
— Тя е. Защо питаш?
— Веднага ще разбереш! Хаджи Халеф Омар, ти познаваш ли кесията ми?
— Както моята собствена — отговори дребосъкът.
— Тази ли е?
— Да, тя е.
Сега бях сигурен, че ще хвана дервиша на тясно. Попитах го:
— Али Манах, чии са жълтиците, намиращи се в тази кесия?
— Те са мо… всъщност твои са, щом кесията действително е твоя собственост — отговори той.
За малко да се издаде, но още докато отговаряше, усети капана.
— Значи нямаш претенции към парите?
— Какво общо имам с твоите пари!
Кадията поклати глава.
— Ефенди — каза той, — щом аз не мога да го поставя на тясно, на теб едва ли ще ти се удаде. Ще заповядам да го затворят и ще го накарам да си признае всичко!
— Ние обаче не можем да чакаме толкова дълго. Да го заведем в къщата, където ме нападнаха! «Обитателите» ще трябва да признаят, че той е човекът, за когото го смятаме.
— Имаш право. Ще ги арестуваме всичките! Али Манах, на коя улица се намира тази къща?
— Не знам — отговори той. — Никога досега не съм бил в Едирне!
— Лъжите му стават все по-големи! Ефенди, ти не би ли могъл сам да намериш къщата?
— Сигурно. Запомних я.
— Хайде тогава да тръгваме. Ще заповядам да повикат гавази, които да дойдат с нас и да арестуват всички, които са в къщата. Но твоят приятел Хулам обеща триста пиастъра. Тези двама мъже те намериха. Ще си получат ли парите, ефенди?
— Да, веднага ще им ги дам.
Извадих кесията си, но Хулам хвана ръката ми и каза с тон на обиден човек:
— Стой, ефенди! Ти си гост на дома ми. Искаш да опозориш честта ми ли, като не ми позволяваш да изпълня обещанието си?
Трябваше да му призная предимството. Той извади кесията си и вече се канеше да даде парите на двамата гавази, които стояха на входа с блеснали очи, когато кадията протегна ръка.
— Спри! — каза той. — Аз съм началник на тези служители на полицията на Едирне. Ти кажи, ефенди, дали са те намерили!
Не исках да лишавам бедните дяволи от извънредното им възнаграждение и затова отговорих:
— Да, те ме откриха.
— Думите ти са много мъдри. Но ми кажи дали щяха да те открият, ако ги бях държал тук, вместо да ги изпратя да те търсят?
— Хм! Тогава наистина нямаше да ме срещнат.
— На кого тогава трябва да благодариш, че са те видели?