— Ще отида там, където е моят ефенди! — каза Халеф. — Ще се разделим само когато ме изгони!
Дойдоха и тримата гавази, които кадията изпращаше. Едва не се изсмях, като ги видях. Седяха върху дръгливи коне, нито един от които не струваше и сто пиастъра, въоръжени бяха до зъби, но пък имаха най-невинното изражение на лицата в света.
Единият се приближи към мен, погледна ме изпитателно и се осведоми:
— Ефенди, ти ли си Кара Бен Немзи?
— Да — отговорих аз.
— Наредиха ми да се явя при теб. Аз съм гаваз-башията.
Значи той беше най-главен от тримата.
— Имаш ли заповед за арестуване? — попитах аз.
— Да, ефенди.
— Можете ли да яздите добре?
— Препускаме като дяволи. Няма да ти е лесно да се движиш редом с нас.
— Радвам се. Записа ли ви кадията колко трябва да получавате дневно?
— Да. Трябва да плащаш на всеки от нас по десет пиастъра дневно. Ето писмото.
Там наистина беше записано по десет пиастъра на човек на ден, а с кадията бяхме се договорили за съвсем друга цена. Всъщност можех да му изпратя обратно тримата яздещи като дяволи герои, но от един поглед се убедих, че всъщност няма да се наложи да им плащам дълго време. Гаваз-башията висеше на коня си като прилеп на олук, а другите двама, изглежда, бяха обучени по същия образец.
— Знаете ли каква е задачата ви?
— Разбира се! — отговори водачът на нашите спътници. — Трябва да заловим трима негодници, които вие не можете да хванете, и после да ви откараме заедно с тях обратно в Едирне.
Начинът, по който се изразяваха, беше забележителен, но признавам, че тримата много ми допадаха. Предчувствах, че ще се забавляваме. Халеф обаче, изглежда, много се ядосваше, че кадията ни е изпратил такива придружители.
Настъпи мигът на сбогуването. То ставаше по най-живописен ориенталски начин, но с най-искрена сърдечност. Не знаехме дали отново ще се видим, затова сбогуването ни беше за неопределено време, без да е тежкото сбогом за цял живот, но не и беглото довиждане за малко.
Вярно, че се разделях със скъпи приятели, но най-скъпият ми от тях, моят хаджия, все пак оставаше с мен, а това намаляваше унинието, което обхващаше всеки човек пред раздяла.
Смятах, че напускайки Едирне, ще се отправя за Филибе, но поехме в друга посока, на запад по Арда, към много по-големи, отколкото предполагахме, опасности и приключения.