Махнах да дойдат приятелите ми, които поради дългия ни разговор бяха изгубили търпение. Затова те побързаха да се приближат и бяха не по-малко смаяни от мен от вида на въглищаря. А англичанинът, изглежда, бе изгубил дар слово от изненада, но и учудването на банаха при вида на носа на мистър Линдси бе повече от красноречиво. Накрая англичанинът се съвзе.
— По дяволите! — извика той. — Какво е това? Горила ли?
— Не, кюрд от племето банах.
— О, не! Измий се! — изръмжа той на нещастното същество. Но тъй като то не разбираше английския му, си остана покрито с въглищен прах както преди. Междувременно бяхме вързали конете и разстлали одеялата върху мъха. Седнахме и аз разказах на Мохамед Емин накратко за въглищаря, който искаше да ни стане водач. Решихме зорко да го наблюдаваме.
Алло довлече от колибата си един чувал с грубо смляно брашно, а после донесе и едно глинено гърне със сол. След това домъкна и някакъв съд, който през годините явно бе служил за най-различни мистериозни цели. Накрая отвори една малка яма зад колибата си, облицована с камъни отвътре, в която се намираха запасите му от месо, състоящи се от два заека и една вече «начената» сърна. Измихме я хубаво с вода, а после накладохме огън и направихме приспособление за печене. Докато Халеф поеше конете, а кюрдът им режеше храна с дългия си нож, аз отдадох необходимото внимание на претенциозното, но заслужаващо си занимание с чевермето.
— Мръсно човече — изръмжа англичанинът, — но и старателно. Жалко!
— Защо жалко?
— Отвратително гърне! Yes! Щеше да е толкова хубаво, ако гърнето беше по-чисто. Би могло да се приготви нещо в него!
— И какво например?
— Пудинг.
— Пудинг ли? Ах! Как можа да ви хрумне точно това, сър? — Хм! Не съм ли англичанин?
— Да, наистина. Но, кажете ми за бога, какъв пудинг искате
да правите тук?
— Какъв да е. Yes!
— Знам над двайсет вида пудинги, но не знам кой от тях може да бъде приготвен тук.
— Ах! Ох! Защо?
— Защото ви липсват необходимите неща.
— Липсват ли? О, не! Имаме сърна, брашно, сол — всичко!
— Сърна, брашно, сол — всичко! Чудесно, сър, ще запомня тази хубава рецепта! Това, което обикновено се използва за приготвянето на пудинг от месо — сланина, яйца, лук, пипер, лимон, магданоз, сос от горчица, — само разваля ястието.
— Така е! Well!
Вместо пудинг той получи голямо парче бут от сърна, от което също нищо не остави. Като започнах да разпределям печеното, кюрдът стоеше до ъгъла на колибата си и боязливо се облизваше.
— Ела насам, Алло, и яж с нас! — поканих го аз. В следващия миг той вече седеше до мен и още тогава забелязах, че с него ще станем големи приятели.
— Колко струва сърната ти? — попитах го аз.
— Подарявам ви я, господарю. Ще си хвана друга.
— Въпреки това ще ти я платя. Ето, вземи!
Бръкнах в пояса си, извадих два пиастъра и му ги дадох.
— О, господарю, душата ти е пълна с милосърдие! Не искаш ли да изпечеш и зайците?
— Утре ще ги вземем с нас.
Близо до къщата имаше голям куп шума. Кюрдът я домъкна, за да приготви постеля за петимата ни. И наистина с помощта на одеялата ни той чудесно се справи с тази задача и на другата сутрин трябваше да признаем, че отдавна не бяхме спали така добре. Преди тръгване всеки от нас изяде по едно парче от останалата от вечерта печена сърна.
— Вие платихте, мистър — каза Линдси, — ще ви ги възстановя.
— Дреболия!
— Тази горила ли ще ни води и колко ще получи за това?
— Два пиастъра на ден.
— Ще му ги дам. Разбрано?
— Добре, сър!
Тъй като и хадедихните бяха съгласни да вземем за водач кюрда, заех се да го поизпитам.
— Чувал ли си за езерото Кюпри?
— Бил съм там.
— Колко път има до него?
— Много села ли искате да видите или по-малко?
— Предпочитаме да не срещаме хора.
— Тогава ще ви трябват шест дни.
— Какъв е пътят?
— Върви се оттук до Безорие и оттам нагоре по течението до Амехдабад. После вдясно има един проход, водещ до Кизелзие, където се вижда реката, вливаща се в езеро Кюпри.
За мое учудване и удовлетворение това беше същият път, карта на който си бях начертал преди. Кюрдът булбаси, описал ми тези места, се бе оказал добър информатор.
— Ще ни водиш ли? — попитах аз отново.
— Господарю, мога да ви водя чак до равнината на Багдад! — отвърна той.
— Как си научил пътищата дотам?
— Водил съм търговци, които идват натоварени в планините, а после се връщат обратно без стока. Тогава още не бях кюмюрдар.
Въпреки мръсотията си този човек бе за нас истинска Перла. Изглеждаше малко ограничен, но явно имаше честна и предана душа. Затова побързах да го наема.