— Защо, господарю?
Този въпрос ми подсказа, че съм на прав път.
— Защото така искам! — отговорих му аз кратко.
Той се подчини и го накарах да яхне коня.
— Не мога, господарю — извини се той.
— Защо?
— Имам ревматизъм на крака. Не мога да яздя.
— Тогава сам ще го направя!
По погледа му познах, че съм близо до откритието. Конят ми позволи да се приближа до него, но щом вдигнах крак да стъпя на стремето, се дръпна настрани. Не можах да се кача на седлото, докато не притиснах животното близо до зида на къщата. Едва тогава успях да го възседна, но той веднага започна да скача, вдигайки нагоре задницата си, така че едва не се претърколих презглава напред, след което конят се изправи на задните си крака почти вертикално, хвърляше се настрани и правеше такива огромни скокове във въздуха, че използвах първата благоприятна възможност да скоча от седлото. Нарочно паднах на земята така, сякаш съм хвърлен от коня.
— Човече, този кон не струва и една пара, камо ли двеста пиастъра! Никой не може да го язди. Той вече е съсипан.
— Добър е, господарю. Може би на теб ще се подчини!
— Познато ми е! Дълго време е страдал, носейки лошо седло и още по-лош ездач, а животното запомня това. Вече никой не е в състояние да го яхне. Може да се използва най-много като товарно животно.
— Не ти ли трябва товарен кон, господарю?
— Не. Сега не, вероятно по-късно.
— Тогава го купи още сега, защото трудно ще намериш веднага животно, което да ти хареса.
— Защо да влача със себе си животно, което ще ми бъде само в тежест?
— Ще ти го дам за сто и петдесет пиастъра!
— Давам ти сто и нито пара повече!
— Шегуваш се, господарю!
— Тогава си го дръж! В Бана ще намеря друг. Хайде, Алло! Възседнах жребеца си, а въглищарят ме последва с натъжена физиономия. Не бяхме направили и петдесет крачки, когато зад себе си чухме вик:
— Дай сто и трийсет, господарю! Не отговорих.
— Сто и двайсет!
Продължих да яздя, без да се обръщам.
— Върни се, господарю! Ще го получиш за сто!
Спрях и го попитах дали има за продан седло за езда и покривало. Щом той потвърди, се върнах и купих едно доста сносно седло заедно с покривало за четирийсет пиастъра. А най-изгодно бе това, че старият търговец доброволно прие стойността в стари бешлици,[12] които бях насъбрал в джоба си. След като му платих, той сложи седлото и юздите на коня и се сбогувахме.
— Сбогом! Искаше да измамиш приятеля си, но веднага ще видиш, че той получи коня за една трета от цената му.
Кюрдът ми отговори само с хитра, стеснителна усмивка. Алло също се сбогува с него и после искаше да се качи на коня си. Решителното му лице или по-скоро частите от него, които можеха да се видят, сияеше от радост и възторг, че ще язди по света качен на кон. Но старият кюрд го хвана за ръката.
— В името на Пророка, не се качвай! Конят ще те хвърли и ще си счупиш врата.
— Той е прав — съгласих се и аз. — Сега ще яхнеш моя кон.
На него не те заплашва опасност, а аз ще възседна този, за да му покажа, че трябва да се подчинява.
Алло се качи с видимо удоволствие върху жребеца ми, който спокойно прие това оскърбление за честта му, защото знаеше, че съм близо до него. Притиснах другия кон до зида на къщата и благополучно се озовах върху седлото. Той отново се изправи на задните си крака. Няколко мига го оставих да прави каквото иска, после обаче го хванах изкъсо и здраво притиснах бедра в него. Той пак искаше да се изправи, но не успя; получи се само конвулсивно потропване на копитата му. Накрая се задъха и го изби пот, а от устата му капеше пяна — стоеше мирно, въпреки че бях отпуснал хватката на коленете си.
— Справих се с него, човече — засмях се аз доволно. — Виж сега как ще го яздя и никога повече не се опитвай да мамиш приятелите си. Аллах да е с теб!
Потеглих напред, а Рих последва крантата с благородна скромност.
— Ходих — попита въглищарят, — мой ли е сега враният жребец?
Хм! Ама че въпрос!
— Не — отговорих аз.
— Защо?
— Ще те хвърли веднага щом разбере, че не съм до него. Ще го яздиш само днес, защото до утре този кон ще стане послушен.
— А ще бъде ли мой, когато се разделим?
— Да, ако сме доволни от теб.
— О, ще направя всичко, каквото поискаш от мен!
Стигнахме до гъсталака, където бяха скрити приятелите ми. Те отново се присъединиха към нас и бяха много доволни от сделката, която бях направил. Само Халеф беше сърдит.
— Сихди — каза той, — Аллах никога няма да ти прости, че си накарал Рих да носи на гърба си такава крастава жаба. Нека яхне моя кон, а аз ще взема жребеца ти.