— Остави го, Халеф! Ще го обидим.
— Машаллах, как може да бъде обиден един кюрд, който прави въглища и яде мръсотията от пръстите си!
Въпреки това обаче той се подчини на нарежданията ми. Следобед стигнахме нагоре до Бана и след тежка езда пред нас се откри проходът, водещ на юг. Тъй като доста щяхме да поизморим конете си, по-добре беше този ден да им дадем почивка и се оттеглихме в една малка, но дълбока падина, намираща се встрани от прохода. Склоновете й бяха гъсто обрасли с ниски дъбове. Бяхме убили доста дивеч, за да не гладуваме, и след като се нахранихме, определихме реда, по който всеки от нас ще стои на пост през нощта. Тук, близо до прохода, смятахме, че предпазливостта е особено необходима, защото вестта за кражбата на стадата сигурно вече беше стигнала до Бана и се предполагаше, че е станало дума и за нас.
Нощта премина без никакви премеждия, а на зазоряване вече бяхме тръгнали към входа на прохода. Избрахме това време, за да останем напълно незабелязани.
Пътят водеше през голи хълмове и каменисти терени, през мрачни клисури и меланхолични долини, в които нямаше почти никакви потоци. Човек веднага виждаше и чувстваше, че се намира в земи, по които може би още не бе стъпвал никой европеец. Вече се разсъмваше, когато се канехме да пресечем една странична долина. Почти бяхме стигнали до срещуположния й край, когато Доян спря и ме погледна умолително.
Познавах маниерите му. Беше забелязал нещо подозрително и сега искаше разрешение да се отдалечи от мен. Казах на всички да спрат и се огледах, но не открих и най-малка следа от живо същество.
— Юрю, Доян! — казах аз и кучето веднага се хвърли в храсталака. Няколко мига по-късно чухме вик, а после доловихме онзи кратък звук, който ми подсказваше, че Доян се е хвърлил върху човек.
— Ела, Халеф!
Скочихме от конете, хвърлихме юздите им на другите и последвахме кучето. Наистина до един бодлив, шипковиден храст лежеше човек, а кучето стоеше върху него, опряло зъби в гърлото му.
— Доян, гери![13]
Кучето се отдръпна и човекът стана.
— Какво правиш тук?
Той ме погледна, сякаш първо искаше да обмисли отговора си, но вместо това внезапно скочи встрани и изчезна.
По мой знак кучето се спусна след непознатия. Не мина и минута, и отново чухме вика на човека и споменатия вече звук, издаван от кучето. До мястото, където бе лежал мъжът, на един счупен клон висеше пушката му. Махнах на Халеф да я вземе, а после продължихме напред. Намерихме човека и кучето в предишното положение. Нещастникът не смееше да помръдне, за да извади от пояса си ножа, с който можеше да си послужи.
— Още веднъж ще ти позволя да се изправиш, но те предупреждавам, че ако пак се опиташ да бягаш, кучето ще те разкъса.
После отново повиках Доян. Непознатият се изправи и покорно застана пред мен.
— Кой си ти?
— Живея в Сота — отговори той.
— Бебех ли си?
— Не, господарю. Ние сме врагове на бебехите, защото сме джиафи.
— Откъде идваш?
— От Ахмед Кулуан.
— Това е далеч. Какво си правил там?
— Грижа се за стадата на тамошния кехая.
— Къде отиваш?
— В Сота при мои приятели. Джиафите имат голям празник, в който ще вземем участие и ние.
Това беше вярно.
— Джиафите канят ли гости на празника си?
— Чух — отговори той, — че хан Хайдер Мирлам щял да дойде с беятите си.
И това беше вярно. Изглежда, човекът не лъжеше.
— Защо се криеш от нас?
— Господарю, не трябва ли един самотен човек да се скрие, щом вижда, че идват шестима конници? Тук, в планините, никога не се знае кой е приятел и кой враг.
— Но защо се опита да избягаш от нас?
— Защото си мислех, че си враг, щом насъскваш кучето си срещу мен.
— Наистина ли си съвсем сам тук?
— Сам съм; мога да ти се закълна в брадата на Пророка!
— Вярвам ти. Върви напред!
Върнахме се с него при спътниците ми, където той отново трябваше да повтори казаното преди малко. Те се съгласиха с мнението ми, че мъжът е безопасен. Той отново получи пушката си и го пуснахме да си върви. След като той благодари и се помоли Аллах да ни дари с благословията си,; ние продължихме прекъснатото си пътуване.
Бях забелязал, че Алло много замислено наблюдава непознатия и продължаваше да седи върху жребеца, потънал в мислите си, и тъкмо се канех да го питам за какво мисли, когато той изведнъж вдигна глава като човек, който най-сетне си е спомнил нещо, и бързо се приближи до мен.
— Ходих, този човек ви излъга! Познавах го, но не можах да се сетя кой е. Но вече си спомних. Той не е джиаф, а бебех и е брат или някакъв друг роднина на шейх Гасахл Габоя. Виждал съм ги двамата в Нуайзгиех.