— Ами ако е вярно! Не се ли лъжеш?
— Възможно е, но мисля, че не греша.
Предадох на останалите твърдението на въглищаря и добавих:
— Май ще трябва да догоня този човек! Мохамед Емин поклати глава.
— Защо ще си губиш времето да се връщаш обратно? Ако той наистина е бебех, как е узнал, че Хайдер Мирлам е поканен от джиафите? Обикновено такива неща се държат в тайна от враговете.
— А и — добави Амад ал Гандур — как би могъл този човек да ни навреди? Той отива на север, а ние яздим на юг. Не биха могли да ни настигнат дори да разкаже за нас в Бана.
Наистина аргументите им бяха доста убедителни, затова се отказах да се връщам. Изглежда, само англичанинът не беше доволен от решението ми.
— Защо пуска негодник да бяга? — ядосваше се сър Дейвид, като му обясних всичко. — Да бяхте го застреляли. Не е голяма загуба. Всеки кюрд е разбойник! Yes!
— И беят на Гумри също ли?
— Хм! Да!
— Сър, вие сте много неблагодарен!
— Не ви засяга! Този добър бей нямаше да ни посрещне така добре, ако не беше Марах Дуримех. Добра жена, няма друга като тази стара Grandmother![14]
Името на Марах Дуримех събуди у мен спомени, които ме накараха да забравя за момент действителността. Мълчаливо се отдадох на мислите си, докато англичанинът ме предупреди, че е време да спрем за обедна почивка.
Той имаше право. Въпреки лошите пътища днес бяхме изминали доста голямо разстояние и можехме да дадем и на себе си, и на конете заслужена почивка. Намерихме подходящо място.
Слязохме от конете и след като си разпределихме времето за пазене на пост, легнахме малко да подремнем.
Втора глава
Нападението
Като се събудихме, животните вече си бяха отпочинали. Реших да проверя дали новият кон ще допусне до себе си въглищаря. Опитът успя. Явно животното беше забелязало, че при нас няма да бъде измъчвано. Така че отново можех да яздя своя Рих и скоро разбрах, че това е истинско щастие.
Колкото по на юг отивахме, толкова по-гористи ставаха оголените доскоро хълмове, имаше и повече рекички. Вследствие на това пътуването ни стана по-трудно. За утъпкан път и дума не можеше да става. Ту трябваше да се катерим по някой стръмен склон, ту отново да се спускаме от другата му страна. Минавахме между скали, през мочурливи терени или полуизгнили дървета. Следобед стигнахме до една тясна долина, в средата на която имаше ивица, наподобяваща ливадна растителност, но отвсякъде беше заобиколена от кичести дървета. В далечината се издигаше синкава планина, която, изглежда, щеше да прегради пътя ни с намиращите се в подножието й хълмове.
— Ще ходим ли дотам? — попитах аз Алло.
— Да, господарю. Ще завием наляво покрай подножието й.
— Какво казва той? — попита Линдси.
— Че пътят ни минава вляво от планината.
— Не е необходимо да го знаем! — изръмжа той кисело. Но скоро щеше да разбере, че тази забележка на водача ни щеше да е от голямо значение за него, защото тъкмо си отварях устата, за да му отвърна, когато от двете ни страни изтрещяха множество изстрели и едновременно с тях иззад дърветата изскочиха петдесет конници, за да ни обградят.
Това беше страшна изненада! Конете на спътниците ми бяха улучени, само моят не. Както разбрах по-късно, то не бе станало благодарение на случайността. Ездачите се опитваха да се освободят от стремената и да се доберат до оръжията си. В миг бяхме обградени от всички страни, а към мен се насочиха двама конници, които веднага познах: шейх Гасахл Габоя и бебехът, с когото бях водил мирните преговори, когато ни преследваха.
Бяха стреляли само по конете ни, защото са искали да ни заловят живи. Затова оставих карабината и взех тежката пушка.
— Червей, сега те хванах! — извика шейхът. — Вече няма да можеш да ми избягаш!
Той замахна с боздугана, но в този момент Доян скочи към него и захапа със зъби бедрото на врага. Той изрева от болка и ударът, предназначен за мен, улучи главата на коня ми. Жребецът високо изцвили, подскочи във въздуха с четирите си крака и така ми даде време да ударя бебеха с приклада по рамото, после се спусна напред, неподчиняващ се вече на никакво управление поради причинената му болка.
— Доян! — извиках аз, като се обърнах назад, защото не исках да загубя вярното куче. После срещу мен се насочиха четири остриета на копия, аз ги отбих от себе си с пушката и повече нищо не си спомням, но препускането след това няма да забравя никога. Нито един ров не беше достатъчно дълбок, нито един камък достатъчно голям, нито една пукнатина прекалено широка, никоя скала твърде гладка и нито едно блато измамно: всичко, дърветата, храстите, скалите, планината и равнината, летеше край мен, докато постепенно отново успях да овладея беснеещото животно. Намирах се сам сред дива, непозната местност, но бях запомнил посоката, от която бях дошъл, и точно срещу мен се намираше високата планина, станала предмет на разговора ни преди малко.